— Всъщност не беше точно така. — Даг сви рамене. — Второ, никой от нас не може да се справи без останалите, така че са задължени на всички ни. Никой не трябва да се моли.
— В интерес на истината — продължи Мари, все едно не е чула коментарите, — утре имам работа за еднорък човек. В склада има доста карти и патрулни дневници, които трябва да се прегледат наново. Искам някой опитен да ги огледа и да разбере как сме пропуснали тази злина, за да не се случва в бъдеще. Искам и списък на близките сектори, които напоследък сме занемарили. Ще останем няколко дена тук, за да се възстановят ранените и да поправим оборудването.
При тези думи лицата на Ютау и Рази светнаха.
— Тъкмо ще наваксаме с някои от местните маршрути — продължи Мари. — И то така, че хората от Гласфордж да ни видят. Ще им изнесем представление.
— По-добре да предложим да им върнем злината, ако не са доволни от работата ни — изсумтя Даг.
Рази се задави с бирата и Ютау го потупа услужливо по гърба.
— Как ми се иска да можехме! — каза младият патрулен, щом успя да си поеме дъх. — Само да им видя физиономиите на тия тъпи фермери!
Фаун усети как нарастващото й удоволствие от компанията на патрулните се стапя, а Даг се стегна.
Мари ги погледна загадъчно, но се оттегли, без да коментира. Фаун си спомни какво си бяха говорили за простотията.
— Патрулирането около Гласфордж си е като ваканция — продължи Рази, без да се усеща. — Вярно, че яздиш цял ден, но поне вечер спиш в истинско легло. И има истинска баня! Не се налага да си готвиш храната на лагерния огън. Градът предлага множество дребни удоволствия.
— И все пак фермерите са построили този град — измърмори Фаун, сигурна, че Даг е усетил пропуснатото „тъпите“.
— Фермерите отглеждат жито, плодове и зеленчуци — Рази сви рамене, — но кой е отгледал фермерите? Ние.
„Какво?!“
Ютау, който явно не беше толкова завеян като другаря си, се намеси.
— Искаш да кажеш, че са го направили предците ни. Доста смело си приписваш чужди заслуги.
— Защо да не си ги приписваме? — отвърна Рази.
— Значи трябва да приемем и вината? — обади се Даг.
— Ако не се лъжа, сме го направили.
Даг се усмихна криво, пое си дъх и стана.
— По-добре да дам на очите си почивка, щом утре ще изкарам деня, заровен в купчина непълни и неточни дневници и карти. Ако всички са уморени колкото мен, нощта ще е доста тиха и спокойна.
— Намери ни повечко местни маршрути, Даг — подкани го Рази. — Поне за няколко седмици.
— Ще видя какво може да се направи.
Фаун също стана и тръгна с Даг. Той не направи опит да се извини заради Рази, но очите му бяха потъмнели. На Фаун не й харесваше усещането, че мислите му са насочени към някакво недостъпно за нея място. Навън бързо се спускаше мрак. Даг я изпрати до вратата на стаята и й пожела лека нощ със заучена вежливост.
Даг се събуди призори. За негово удоволствие Фаун още спеше. Той слезе тихо на долния етаж и откъсна двама патрулни от закуската им, за да пренесат сандъка с документите на неговия етаж. Скоро беше разпрострял карти и дневници по масата и леглото, а накрая и по пода.
По някое време чу изскърцването на леглото на Фаун и стъпките й, докато се обличаше. След няколко минути тя плахо надникна през вратата и двамата слязоха да закусват. Долу бе доста по-спокойно от предната вечер.
След закуска тя го последва до стаята му и загледа с интерес купчините хартия.
— Мога ли да помогна?
Даг си спомни нейната неприязън към седенето без работа, освен това усети неизказаното „Може ли да остана?“ Помоли я да се грижи за мастилниците и да му подава разни документи от време на време. Работата не беше нещо особено, но заемаше вниманието й и я държеше приятно близо. Фаун се заинтригува от картите и дневниците, опитваше се да ги чете. Процесът беше бавен, при това не само заради разкривените почерци. Не беше излъгала, че може да чете, но ако се съдеше по усилията, които полагаше, явно не бе имала много време за упражнения. Поне разбираше логиката, когато той отметна нова страница и се зае да чертае таблици, за да систематизира прегледаната информация.
Към обяд се появи Мари. Повдигна вежди, като видя Фаун на леглото, наведена над една рисувана карта с нанесени корекции, но каза само:
— Как върви?
— Почти съм готов — отговори Даг. — Реших, че няма смисъл да се връщам повече от десет години назад. Тази сутрин е много тихо. Къде са останалите?
— Почистват екипировката и обикалят из града. Открихме един ковач, чиято сестра е сред спасените от мината, и той е готов да ни помогне с конете. — Тя надникна над рамото му, после се опря на стената и скръсти ръце на гърдите си. — Е. Как сме изпуснали тази злина?