Даг потупа чертежа пред себе си.
— Тази местност за последно е обикаляна преди три години от патрул от Хоуп Лейк. Опитали са се да обиколят маршрут за шестнадесет човека със само тринадесет. Защото в противен случай трябвало да минават два пъти с дванадесет човека, а вече били изостанали от графика с три седмици. Но няма данни дали те са изпуснали нещо, или злината се е появила по-късно.
— Не се опитвам да стоваря вина върху никого — каза Мари.
— Знам. — Даг въздъхна. — Колкото до запуснатите сектори… — Устните му се извиха в суха усмивка. — Там нещата са по-ясни. Всички маршрути в близост до Гласфордж, които могат да се обходят с кон, са проверявани в рамките на една година. Оставени са обаче блатистите местности на запад и няколко каменисти клисури на изток, които са непроходими за коне. Мързеливи негодници.
— Разбирам. — Мари се усмихна кисело и се почеса по носа. — С Чато се разбрахме да ми отстъпи двама от неговите и да разпратим шестнадесетчленни отряди по запуснатите маршрути. А двамата с него ще останем тук и ще спорим с гражданите какво ни се полага за последната ни работа. Мислех да те сложа начело на нашия патрул. Хем да си избереш маршрутите.
— Колко мило, Мари. Влачене в кал до кръста и пиявици или ронливи стръмни сипеи? И двете звучат толкова очарователно, че чак не мога да избера.
— Е, ако искаш, можеш да запретнеш ръкави и да ми помогнеш да се преборя с хората от Гласфордж. Забелязала съм, че им действаш много добре.
При тези думи Фаун, която бе оставила картата и следеше разговора с интерес, примигна.
Даг се намръщи. Размотаването на ранените с цел засрамване на фермерите беше малко по-напред в списъка му с радости от циреите по задника след дълга езда.
— Предния път, когато ме накара, се заклех, че ще е за последно. Както и по-предния. Мари, нямаш срам.
— Нямам ресурси — отвърна тя и се намръщи. — Според Феърболт са нужни десет възрастни в лагерите, за да издържат един патрулен. Всяка пропусната възможност да поискаме помощ ни поставя в затруднение.
— Тогава защо не поискаме повече? Нали затова са създадени фермерите? — Това беше стар спор и Даг все още не бе сигурен коя е правилната позиция.
— Искаш да станем отново господари ли? — попита меко Мари. — Не мисля.
— Имаме ли алтернатива? Да обречем света на разруха, защото ни е срам да поискаме помощ?
— Трябва да пазим баланса — отвърна твърдо Мари. — Както винаги. Не можем да си позволим да зависим от други. — Погледът й се плъзна към Фаун. — В никакъв случай.
Настъпи кратка тишина. После Даг каза:
— Избирам блатата.
Кимването й издаде задоволството й и Даг се зачуди дали не е направил грешка.
— Ако ни позволиш да вземем няколко конярчета да наглеждат конете, докато патрулираме, няма да се налага да оставяме някой от нашите.
Мари се намръщи, но се съгласи.
— Има смисъл за еднодневните пътувания. Започвате от утре.
Кафявите очи на Фаун се разшириха тревожно и Даг усети откъде идва скритият в гласа на Мари триумф.
— Чакай. Кой ще се грижи за госпожица Блуфийлд, докато ме няма?
— Аз. Няма да стои сама. Имаме още четирима ранени, които се възстановяват, а и двамата с Чато ще сме често тук.
— Даг, сигурна съм, че ще се оправя — обади се Фаун с известно колебание.
— Но ще я предпазите ли от претоварване? — попита Даг сърдито. — Ами ако започне да кърви отново? Ако настине и започне да я тресе?
Дори Фаун се намръщи при тези думи. Устните й се размърдаха беззвучно: „Сега е лято“.
— В такъв случай аз ще се справя по-добре от теб — отговори му Мари.
Той реши да не се излага повече. Беше прикрил усета си максимално плътно, откакто пристигнаха в Гласфордж, но Мари нямаше нужда от него, за да си направи изводи. Дори без да усеща как Фаун гори като пламък в негово присъствие.
Той сгъна картата и я подаде на Мари.
— Може да я закачите долу и да отбелязваме прогреса. Поне момчетата ще се забавляват. Ако им загатнеш, че после може да има поклон, ще се стараят повече.
Тя кимна и излезе, а Даг накара Фаун да му помогне да приберат документите в сандъка.
— Вече за втори път споменавате, че сте създали фермерите — обади се Фаун, докато му подаваше наръч дневници. — Какво значи това?
Той се обърна изненадано.
— Не знаеш ли откъде е дошло семейството ти?
— Знам. Написано е в семейната книга, която пазим. Прапрапрадядо ми — тя направи пауза, за да изброи поколенията на пръсти, и кимна, — дошъл от Лъмптън с брат си, за да разчистват земя. След няколко години се оженил и се преместил на западния бряг на реката. Семейство Блуфийлд живее по тези места оттогава. Затова най-близкото село се казва Уест Блу.