След малко Фаун отново се умисли, обърна се към него и скръсти ръце.
— Само че… не съм сигурна дали ще мога да си я позволя със заплата на доячка или каквото там ще работя.
— Тя си е твоя. Можеш да я продадеш — отвърна Даг.
Фаун поклати глава, но изражението й не се промени.
— Във всеки случай — продължи Даг — още е рано да мислиш за работа. Кобилата ще ти трябва за езда.
— Вече се чувствам по-добре. Кървенето спря преди два дни и явно няма да имам треска.
— Да, но… Мари ми разреши да занеса ножа в нашия лагер и да го покажа на майсторите. Тъй като Лъмптън Маркет и Уест Блу са ни почти на път, мислех да се отбием до фермата ти и да уведомим семейството ти.
Очите й блеснаха.
— Не искам да се връщам там. — Гласът й потрепери. — Не искам тази глупава история да се раздухва. И не искам да съм на по-близо от сто мили от Съни Тъпия.
Даг си пое дъх.
— Не е нужно да оставаш. Даже няма да можеш, защото ще трябва да дойдеш с мен заради ножа. Когато приключим с това, сама ще избереш накъде да продължиш.
Тя засмука долната си устна и наведе очи.
— Те ще опитат да ме накарат да остана. Познавам ги. Те ме мислят за малка… — Гласът й затрепери съвсем. — Ще отида само ако обещаеш, че няма да ме оставиш там!
Ръката му се плъзна към рамото й в успокоителен жест.
— А може ли с твое съгласие да те оставя тук?
— Мм…
— Просто питам: тук или там?
Тя вдигна лице. Очите й бяха ококорени и тъмни, а устните влажни. Даг усети как главата му се навежда, как гръбнакът му се огъва, как плъзга ръка по гърба й. Сякаш падаше бавно от голяма височина…
Някой зад него се изкашля и той се сепна.
— Тук сте значи — каза Мари. — Така си и мислех. — Гласът й беше нормален, но гледаше с присвити очи.
— Мари! — възкликна леко задъхано Фаун. — Благодаря ти за този прекрасен кон. Не го очаквах.
Мари се усмихна, като едновременно повдигна иронично вежди към Даг.
— Ти заслужаваш повече, но само това успях да направя. Все пак не съм загубила чувството си за дълг.
Това напълно смачка разговора и Мари продължи безстрастно:
— Фаун, ще ни извиниш ли? Трябва да обсъдя някои неща с Даг.
— О, разбира се. Ще ида да разкажа на Соун за Грейс. — Тя припна навън, като се усмихна през рамо на Даг.
Мари се облегна на една от подпорите и скръсти ръце, докато Фаун се отдалечи достатъчно. Помещението беше хладно и сенчесто в сравнение с жегата навън. Чуваше се само жуженето на мухите и пръхтенето на конете от време на време. Даг прибра ръце зад гърба си, хвана с палец наскоро поправената кука и зачака. Без големи надежди.
След малко се започна.
— Какви ги вършиш, момче? — изръмжа Мари.
Всякакъв отговор щеше да е просто загуба на време, така че Даг просто наведе глава и зачака останалото.
— Трябва ли да изброявам всичко нередно в това увлечение? Сигурна съм, че и сам можеш да си изнесеш проклетата лекция. Даже съм убедена, че си го правил.
— Един-два пъти — призна той.
— Тогава какво мислиш? Въобще мислиш ли?
Той си пое дъх.
— Знам, че ще ми кажеш да се отдръпна от Фаун, но не мога. Поне все още. Ножът ни обвързва, поне докато не стигнем лагера. За още известно време ще пътуваме заедно. Не можеш да възразиш на това.
— Не ме притеснява пътуването. А това, което ще стане, като спрете.
— Не спя с нея.
— Все още. Заключил си усета си, откакто пристигнахте тук. Това по принцип ти е навик. Заслоняваш се дори когато спиш. Но сега… Ти си като котка, която си мисли, че се е скрила, защото си е напъхала главата в чувала.
— Ще я отведа до лагера — каза Даг упорито. — Това е сигурно.
— И ще я представиш на маминка? — подигра му се Мари. — О, колко мило!
Даг сви рамене.
— Първо ще минем през нейната ферма.
— О, и ще се запознаеш с нейната майка. Прекрасно. Това ще е чудесно. Що не се хванете за ръце и не скочите от някоя скала? Ще е бързо и по-малко болезнено.
— Вероятно. — Устните му трепнаха. — Но трябва да предприема това пътуване.
— Дали? — Мари се дръпна от стълба и закрачи из конюшнята. — Ако беше някой новобранец, който си търси фермерска мома, щях да те фрасна по главата и да прекратя всичко още сега. Не мога да разбера дали заблуждаваш мен, или себе си!
Даг стисна зъби и не каза нищо. Така беше най-разумно.
Тя отново се облегна и въздъхна.
— Виж, Даг. Отдавна те наблюдавам. Когато патрулираме, никога не пренебрегваш екипировката си, нито храната, нито съня. Не си като младежите, дето се мислят за герои и се надценяват. Нагласяш тялото си за дълъг маратон.
Даг кимна в знак на съгласие, без да е сигурен накъде го води.