— Но въпреки че не изтощаваш тялото си, ти остави сърцето си да гладува. И ако паднеш, когато паднеш, ще си като умиращ от глад. Сега стоя и те гледам как се клатиш, но не съм сигурна дали думите ми са достатъчни, за да те удържат. Не знам защо — гласът й отново се повиши — не се обвърза с някоя от онези вдовици, с които те запознаваше майка ти. Всъщност не майка ти, но всички останали, преди съвсем да се отчаят. Ако го беше направил, сега щеше да устоиш на тази глупост, независимо от ножа.
— Нямаше да съм честен с тази жена обаче. Не мога да имам това, което имах с Каунео. И нямаше да е по нейна вина, а по моя. Не мога да дам това, което давах на Каунео. — „Пресушен съм“.
— Никой не е очаквал това, освен може би ти. Повечето хора не преживяват такава любов, ако половината от това, което съм чувала, е вярно. Но въпреки това си съжителстват съвсем добре.
— Жената щеше да умре от жажда, ако черпеше от този кладенец.
Мари поклати неодобрително глава.
— Драматизираш нещата, Даг.
Той сви рамене.
— Не задавай въпроси, ако не искаш отговорите им.
Тя отклони поглед към покритите с паяжини греди на тавана и опита друга тактика.
— Като се вземе предвид всичко, не мога да възразя, че си се обвързал. Това момиче поне няма наоколо роднини, които да дойдат да се разправят с мен.
Нима Мари щеше да каже, че няма да се меси? Едва ли…
— Щом не можем да те разубедим, значи да приемем, че такива неща се случват, така ли? — Сарказмът в гласа й уби последната надежда. — Но щом си твърдо решен да се забъркаш, надявам се, че имаш план и как да се измъкнеш. Искам да го чуя.
„Не искам да се измъквам. Не искам да свършва“. Даг не беше сигурен какво да прави с това тревожно осъзнаване. Проклятие, дори не беше започнал… нищо. Спорът се движеше твърде бързо, несъмнено по волята на Мари.
— Всички големи планове, които правех за живота си, се сринаха по ужасяващ начин. Отдавна се отказах да планирам.
Тя поклати намръщено глава.
— Наистина ми се иска да си някой младок, та да те набъхтя. Но ти си си ти. Ако тя страда в края на потенциално краткото ви пътуване, ще страдаш и ти. Двойно нещастие. Виждам, че се задава, ти също го виждаш. Така че: какво ще правиш?
— Какво предлагаш, пророчице?
— Няма как това да свърши добре. Така че изобщо не го започвай.
„Не съм започнал“. Устните му нямаше да излъжат, за разлика от същността. Издръжливостта беше единствената му добродетел от много време, така че той я призова на помощ и продължи търпеливо да чака.
Мари отново промени подхода си.
— Хората от нашата кръв имат два големи дълга. Първият е да продължават войната, в живот и смърт, дори когато няма надежда. В този дълг никога не си се провалял.
— Веднъж.
— Никога — натърти тя. — Съкрушителната загуба не е провал; тя е просто загуба. Случва се. Не съм чувала да си побягвал от онзи хребет, Даг.
— Да, не побягнах. Нямах такава възможност. Когато си обграден, е безкрайно трудно да побегнеш.
— Така е. Но го има и втория дълг, без който първият е само напразна илюзия. Дълг, в който досега се проваляш напълно.
Даг предпазливо отвърна:
— Отдадох кръвта и целия си живот дотук. Все още дължа костите и смъртта си, които ще дам, когато му дойде времето, стига да имам възможност. Но отдавна реших, че самоубийството е вид дезертиране, в което никой няма да ме обвини. Така че не виждам какво искаш.
Мари стисна устни и го погледна обвинително.
— Другият дълг е да създадеш поколение, на което да предадеш войната. Защото всичката кръв и саможертви, извървените мили и годините на борба ще се обезсмислят, ако няма кой да продължи. А ти обърна гръб на тази задача през последните двадесет години.
Дясната му ръка стисна приставката толкова силно, че дървото изпука. Наложи се да я пусне, иначе щеше да я носи за поправка отново. Опита да стисне зъби, но въпреки това процеди един коментар.
— Говориш като майка ми.
— Бих могла да повторя цялата й реч, безброй пъти съм слушала оплакванията й, но не. Говоря от свое име. Знам, че майка ти те тласна твърде рано към Каунео и ти трябваше повече време да се възстановиш. Но времето минава, Даг. Не спира. Фермерското момиче е доказателство за това, ако въобще ти трябва доказателство. И аз не искам да съм отдолу, когато се сгромолясаш.
— Няма да си. Ние заминаваме.
— Това не е достатъчно. Искам да дадеш дума.
„Няма да я получиш“. Дали това не беше някакво решение? Нима вече беше стигнал до точката, от която нямаше връщане? „И коя ли е тя?“ Главата му пулсираше, изтощението вземаше връх. Изсъхналите му вече дрехи продължаваха да вонят на тиня. Жадуваше за студен душ. Дали ако си държеше главата под душа достатъчно дълго, щеше да спре да го боли? Десетина минути щяха да стигнат.