— Ако бях загинал на Вълчия хребет, пак нямаше да имам деца — изръмжа той. „И роднините нямаше да се оплакват. Или поне нямаше да ги слушам“. — Имам една идея. Защо просто не се престорите, че съм мъртъв?
Обърна се и тръгна да излиза.
Което щеше да е малка победа, ако тя не бе подвикнала:
— Че защо не? Ти го правиш отдавна!
11.
Даг мислеше, че е прикрил усета си, но лошото настроение, което изтичаше през пролуките, изгони останалите трима патрулни от банята само за пет минути. Все пак успя да охлади тялото и разума си и реши да си отвлече вниманието с някаква задача. За предпочитане далеч от останалите. Намери едно повредено седло и се върна при майстора, хем да му го занесе, хем за да прибере някои от вече поправените вещи. Прибра се в хотела точно навреме за връщането на Ютау и останалите от блатния патрул.
Някои от аргументите на Мари не бяха погрешни. „Даже всичките“. Даг се засрами и реши да се върне към въздържанието, което някога беше съвсем рутинен процес. Но сега му тежеше като камък на гърдите. „Мъртъвците нямат нужда от въздух, нали?“
На вечеря се отнасяше към Фаун с хладна любезност. Тя го гледаше с предпазливо любопитство. Но поне имаше достатъчно други патрулни, на които да задава въпросите си. А те се отнасяха предимно за това как се определят и обхождат маршрутите.
Никога досега правилната позиция не му бе изглеждала по-незадоволителна.
Следващият ден бе официално заделен за подготвяне на поклона и Даг се нагърби да обикаля града за припаси. Засече се за малко с Мари и поиска да бъде оставен на пост вечерта, но тя отказа.
— Не мога да поставя човека, убил злината, на пост в деня, в който се празнува. Останалите ще се разбунтуват, при това с право. — И добави след известно колебание: — Кажи на фермерското момиче, че също е поканено.
Скоро след това Даг се натъкна на един ентусиаст от другия патрул, който събираше музиканти доброволци на репетиция. Нещо, с което никой от двамата не бе свикнал, но поне зае времето му, докато не стана време да вземе Фаун.
Фаун погледна косата си в огледалото и реши, че зелената панделка, която й бе заела Риила, ще отива на по-хубавата й рокля. Риила й бе обяснила за начина, по който Езерняците носеха косите си. Оказа се, че повечето неща означават нещо. Например кокът на тила беше знак за траур, освен когато не го правеха за удобство преди влизане в бой. Като узна тези неща, тя започна да гледа на пъстрата тълпа патрулни с други очи. Сякаш светът се бе изместил под краката й и нямаше да се намести пак. Във всеки случай бе убедена, че сегашната й прическа, високо вдигната конска опашка, няма да означава нищо неприлично.
Тази вечер Даг изглеждаше по-отпуснат. Фаун се зачуди дали вчера в конюшнята Мари не му е казала някакви лоши вести, за да съкруши така духа му. Сега поне очите му блестяха. Мургавата му кожа също сякаш блестеше на фона на бялата риза. Вчерашната миризма на блато и кон беше заменена от ухание на лавандулов сапун. Косата му беше чиста и мека, макар очевидно да не подлежеше на ресане. Прииска й се да я докосне. Стига да можеше да се протегне толкова високо. На пръсти. На столче. Някак си…
В трапезарията беше още по-шумно от предишните вечери, защото присъстваха всички. Всички бяха изкъпани, а повечето явно си бяха сложили и парфюм. Носеха старите си дрехи, но изпрани. Фаун прецени, че дисагите едва ли побират кой знае колко. Даже жените носеха панталоните си за езда. Дали въобще някога носеха поли? Поне бяха обърнали повече внимание на прическите си. Някои дори бяха вплели звънчета в косите си.
Имаше много храна и още повече пиене, а столовете и масите в единия край на помещението бяха разчистени, за да се освободи място за танцуване. Фаун се настани при ранените — Соун, Риила, мъжа от патрула на Чато с навехнатото коляно и шевовете по брадичката и ухапания от змия, на когото всички се подиграваха. Поне обаче им носеха бира и се стараеха да не свършва.
Даг излезе за момент и като се върна, почна да завинтва нещо на приставката си. Фаун примига учудено, като видя, че е дайре, специално пригодено за ръката му.
— Богове! Не знаех, че можеш да свириш.
Той се усмихна и потропа по инструмента с пръсти. Стакатото я накара да се стегне.
— Хитро. На какво свиреше, преди да загубиш ръката си?
— Пак на дайре — отвърна той весело. — Опитах флейта, но ми беше трудно дори когато имах пълен набор пръсти. А когато се пробвах с цигулка, ме обвиниха, че измъчвам котки. С това обаче няма как да се изкара грешна нота. Освен това — той понижи конспиративно глас, — така се измъквам от танците. — Усмихна се и се отправи към празното място, където вече се събираха неколцина патрулни.