— Често ли свирите, когато сте на патрул? — Фаун опита да си представи как танцуват около лагерния огън, когато времето позволява.
— Понякога. Вечерите в лагера са доста заети. Трябва да се обработват кожи и месо. Да се сушат събраните билки, да се обновяват картите и дневниците. Ако патрулът е конен, трябва да се грижиш за животните. Обучение и тренировки с оръжие. Поправка на екипировката. Готвене, миене. Прости задачи, но цял куп.
Той въздъхна.
— Патрулите са различни по големина. На север изпращат роти от по сто и петдесет, двеста човека, да прочистват пустошта. На юг от езерото обикновено са по-малки и по-краткотрайни. Въпреки това живееш все с едни и същи хора и няма с кого да се забавляваш. Скоро всички знаят песните. После клюкарстват и се разделят на групички. Има шеги. И по-груби шеги. И отмъщение за по-грубите шеги. И юмручен бой заради отмъщението. След това бой с ножове… Е, схващащ картинката. Въпреки че ако положението стане такова, водачът на патрула ще си има незабравим разговор с Феърболт Кроу.
— На теб случвало ли ти се е?
— Не и на такава тема. Макар че всички разговори с Феърболт са незабравими. — Той се почеса по носа, усмихна се и облегна глава на стената. Пеенето беше престанало и отново се танцуваше. От тропането по дървения под цялата сграда звучеше като гигантски тъпан.
— Какво друго? През топлите летни нощи всички искат да събират дърва.
Фаун се позачуди на веселия му глас.
— Мислех, че това се прави, когато е студено.
— Да, но пък през лятото никой не се сърди, когато някои се позабавят два-три часа и се върнат без дърва. Друго развлечение е къпането в реката.
— В тъмното? — попита колебливо Фаун.
— Правилният въпрос е: в реката ли? Особено когато е студено. Разходките са невероятно правдоподобни, при положение че всички са на крак от зори. Както и разузнаването. За него винаги има доброволци. Горите са пълни с опасни катерички, които могат да ни нападнат по всяко време. Трябва винаги да сме нащрек. — Той се позасмя.
— О! — Фаун най-сетне разбра. Устните й се извиха дори само заради рядката гледка на неговата усмивка.
— Естествено следват скарвания и сдобрявания и хората не си говорят. Или по-лошо, непрекъснато го обсъждат, докато накрая ти идва да се завиеш през глава и да закрещиш. — Той пак въздъхна. — При старите нещата вървят горе-долу прилично, но младите са доста неспокойни. Все пак животът не спира, когато си на патрул, нали? Обикалянето по маршрутите не е някаква спешна задача, в която можеш да зарежеш всичко, да си извършиш геройството и да се прибереш. На следващия ден всичко започва отново. Пак трябва да се събудиш и да поемеш на път. — Той се протегна.
— Не че всички сме откачени, въпреки че понякога изглежда така. — Той понижи глас. — Усетът прави настроенията ни малко заразни. Все едно се просмукват във въздуха. — Ръката му описа спирала. — Като сега например. Когато много хора отворят същността си, се получава… изтичане. Особено на поклоните. Тази сграда направо кипи. Всякакви неща започват да изглеждат като добри идеи. Да благодарим на отсъстващите богове за бирата.
— Бирата ли?
— Забелязал съм, че бирата — той вдигна поучително показалец и Фаун осъзна, че е леко пийнал; все пак хората не оставяха музикантите жадни — съществува, за да може да бъде обвинявана на следващия ден. Много, много е виновна тази бира.
— И фермерите я ползват за същото — отбеляза Фаун.
— Всеобща нужда. — Даг примигна. — Май ще ми трябва още една.
— Жаден ли си?
— Не. — Той я погледна. На тази светлина очите му бяха като дълбоки кладенци. Оранжевите отблясъци от фенера се спускаха по рошавата му коса и запотеното лице. — Просто си мисля колко ще съжалявам…
Наведе се към нея и Фаун замръзна от надежда, която беше толкова силна, че чак я измъчваше. Дали щеше да я целуне? Дъхът му ухаеше на бира, а нейният беше замрял.
Неподвижност. Сърцебиене.
— Не — въздъхна той. — Не. Мари е права. — Изправи се. Фаун беше готова да избухне в сълзи. Почти посегна да го хване.
„Не можеш. Не бива. Той ще си помисли, че си…“ Онази ужасна дума, с която я нарече Съни Тъпия. Прогаряше паметта й като нажежено желязо. „Курва“. Беше грозна дума и я бе превърнала в нещо грозно, сякаш кръв или отрова в чаша вода. „За Даг ще съм само красива“. Искаше й се да е по-висока. Тогава нямаше да я обижда всеки, който поиска.
Той въздъхна отново и й подаде ръка. Тръгнаха към сградата.
На вратата Даг спря и се ослуша.
— Добре, някой дрънка с дайрето. Мисля, че ще се оправят и без мен за остатъка от вечерта. — Наистина, музиката отвътре беше по-тиха и унасяща. Той тръгна към стълбите.