— Качваш ли се? — успя да намери гласа си Фаун.
— Да. Беше приятно, но стига толкова. А ти?
— И аз съм малко уморена. — Тя го последва. Това, което се бе случило, или по-скоро не бе, напомняше на случката на пътя. Сякаш отново беше изтървала някакъв завой.
Когато стигнаха до втория етаж, зад тях се разнесе кикотене и глъчка. Появиха се Дирла и двама младежи от патрула на Чато. Поздравиха весело Даг и свърнаха по коридора. Фаун спря и ги погледна, докато се суетяха пред вратата на Дирла. Единият младеж я бе прегърнал и я целуваше, а тя притискаше ръката на другия към… гърдите си! После ритна вратата и тримата се скриха в стаята й.
— Даг — каза колебливо Фаун, — какво беше това?
Той наклони глава и я погледна весело.
— На теб на какво ти прилича?
— Да не би Дирла… искам да кажа… нима ще си легне с тези мъже?
— Така изглежда.
Изглежда ли? Ако усетът му вършеше и половината неща, които твърдеше, най-вероятно знаеше много добре.
— И с двамата ли?
— Ами в патрула бройките не са равнопоставени. Хората правят компромиси. Дирла е… доста щедра.
Фаун преглътна и го последва към техния коридор. Рази и Ютау тъкмо отключваха вратата на стаята си. Ютау видимо беше прекалил с бирата, а косата на Рази висеше на кичури, подгизнала от танците. Двамата пожелаха спокойно лека нощ на Даг и се прибраха.
— Жалко, че не са успели да си намерят жени — заяви честно Фаун. — Твърде са добри, за да са самотни. — Видя как я гледа Даг и добави подозрително: — Защо си хапеш китката?
Той прочисти гърлото си.
— Искрице, някой път, като съм много по-трезвен или по-пиян, ще се опитам да ти разкажа невероятно сложната история за това как тези двамата се ожениха за една и съща жена в нашия лагер. Да речем, че сега се наглеждат един друг.
— Нима вашите жени могат да се женят за повече от един мъж? По едно и също време? Поднасяш ме!
— По принцип не могат и не се шегувам. Както казах, историята е заплетена.
Спряха пред неговата стая и той се усмихна.
— Мисля, че Дирла е алчна — реши Фаун. — Или пък онези мъже са много нахални.
— О, не. Както знаеш, при Езерняците е обичай жената да кани. Мъжът решава дали да приеме. От мен да знаеш, много трудно е да откажеш, без да обидиш някого. Гарантирам ти, че каквото и да става там, е по нейна идея.
— При фермерите това би се сметнало за твърде дръзко. Правят го само развалените момичета… или глупавите. Добрите чакат да ги поискат. „А дори тогава трябва да откажат, ако мъжът не притежава достатъчно земя“.
Той протегна ръка и се подпря на стената, гледаше надолу към нея.
— Така ли било? — въздъхна Даг след дълга пауза и задъвка долната си устна. Очите му бяха като дълбоки езера, в които Фаун искаше да се удави. — Искрице, според теб колко нощи загубихме тук?
Тя вдигна лице, преглътна и отвърна с треперещ глас:
— Твърде много?
Двамата не просто потънаха в прегръдките си, а направо се вкопчиха един в друг.
Той отвори и затвори вратата с крак, защото не искаше да я пуска. Краката й не докосваха пода, но това не бе единствената причина да си представя, че лети. Половината му целувки пропускаха устата й, но тя нямаше нищо против, защото всяко докосване до кожата й й носеше наслада. Даг я пусна и посегна към резето, но спря. „Не, не спирай сега…“
— Искрице, ако наистина го желаеш, залости вратата — каза той съвсем сериозно.
Тя го направи, без да откъсва очи от скулестото му лице. Дъбовото резе падна в гнездото си със солидно тупване. Това сякаш бе достатъчен компромис с обичаите.
Ръката му се измъкна от прегръдката, за кратко, колкото да запали маслената лампа до леглото. Жълтият пламък изпълни стаята със светлина и сенки. Даг се смъкна на ръба на леглото, сякаш колената му бяха поддали, и протегна ръка. Пръстите му трепереха. Фаун се притисна към него и се надигна на колене, за да достигне лицето му. Целувките му се забавиха, сякаш искаше да вкуси устните й, после езикът му се пъхна в устата й. Тя реши, че е странно, но че й харесва, и опита да направи същото. Ръката му се плъзна по косата й, развърза панделката и разпусна къдриците по раменете й.
Как ли се освобождаваха от дрехите си хората в такива случаи? Съни просто беше надигнал полата й и бе смъкнал гащите й. Злината също, като се замислеше.
— Пак ли те обзеха мрачни мисли? — смъмри я Даг. — Бъди с мен.
— Откъде знаеш какво си мисля? — попита тя, мъчеше се тревогата й да не й проличи.
— Не знам. Аз усещам същността ти, а не мислите. По някой път усетът само те обърква. — Ръката му се спря на горното копче на роклята й. — Може ли?