Даг се чудеше колко ли подозрително ще го гледат в Уест Блу. Фаун постепенно беше приела идеята да се прибере. Отчасти защото изпитваше вина към родителите си и отчасти защото й бе обещал, че няма да я зареже там. Това бе единственото обещание, което го бе накарала да повтори.
Той я целуна по челото и прокара пръсти по зарастващите рани на лявата й буза.
— Синините ти почти изчезнаха. Смятам, че ако те заведа при семейството ти и кажа, че съм твой закрилник, ще е по-убедително, ако не изглеждаш, сякаш си изгубила кръчмарски бой.
Тя се усмихна и целуна ръката му, после прокара пръсти по белезите от злината на врата си.
— Тези не изчезват.
— Не ги чеши.
— Сърбят ме. Ще се оправят ли някога? Другите почти изчезнаха.
— Скоро. Червените резки ще останат още известно време, но накрая ще избледнеят като нормалните белези. След време придобиват сребърен оттенък.
— О, значи онзи белег, който минава зад коляното ти и стига до бедрото, е от злина? — Беше проследила всяка резка по тялото му, като патрулен, който обхожда маршрута си, и го бе разпитала за повечето.
— Само ме докосна. Измъкнах се, а партньорът ми успя да я прободе в следващия миг.
Тя го прегърна през кръста.
— Радвам се, че не те е закачила по високо. — Каза го съвсем сериозно.
— И аз, Искрице!
Към обед вече бяха на пътя.
Яздеха бавно, първо, защото и двамата не изпитваха особена охота да стигнат, и второ, заради влагата, останала от последния дъжд. Конете се тътреха под яркото слънце. Изкараха следобеда в плевнята на фермата, където се бяха видели за пръв път, защото валеше. По някое време заспаха, така че се наложи да останат да пренощуват.
Следващият ден беше ясен, а горещата вълна бе отминала на юг.
На петата вечер от уж двудневното пътуване спряха малко преди Лъмптън Маркет за последно лагеруване. Според Фаун, ако тръгнеха рано, щяха да стигнат до Уест Блу, преди да се стъмни. Даг не знаеше какво ги чака там, но поне бе добил някаква представа от нейните истории с какво ще се сблъска.
Направиха си бивак до едно поточе встрани от пътя. Дърветата цъфтяха с пълна сила и изпълваха въздуха с аромат. Когато се стъмни, около потока започнаха да се издигат светулки.
— Иска ми се да те виждах по-добре — измърмори Фаун, докато лежаха на одеялата. Не се бяха завили — беше горещо.
Даг се надигна на лакът и се усмихна в тъмното.
— Дай ми една минута и може би ще измисля нещо.
— Само не слагай още дърва в огъня. И така е твърде горещо.
— Няма. Изчакай и ще видиш. Даже по-добре затвори очи.
Той разтвори усета си и не откри наблизо никакви заплахи. Наоколо имаше само обичайни животинки: мишки, зайци, няколко прилепа и една сова. Съсредоточи се, за да улови най-малките късчета живот. Просто леко убеждаване. Така. Дървото започна да се изпълва с посетители. Лицето на Фаун леко се освети, сякаш изплуваше от дълбока вода.
— Може ли вече да ги отворя?
— Само секунда… Вече можеш.
Задържа погледа си на лицето й, за да улови изражението й. Очите й се отвориха широко и тя затаи дъх.
Дървото над тях беше изпълнено със стотици, даже хиляди светулки, най-тънките клонки сякаш се огъваха от тежестта им. Десетки светулки пропълзяваха в цветовете и ги превръщаха в бледи фенери.
— О! — възкликна тя. — О…
— Чакай. Мога и друго. — Даг се съсредоточи и привлече част от насекомите в спирала около главата й, като корона от свещи.
— Даг! — засмя се тя и нежно отметна къдрици. — Тикаш ми буболечки в косата!
— Знам, че харесваш буболечките.
— Така е — призна тя. — Поне някои. Но как…? И това ли го научи в горите на Лутлия?
— Не. Научих се в лагера, когато бях на дванадесет. Децата се учат едно от друго, защото възрастните рядко се занимават с тях. По принцип всеки знае как да си хване светулка. Просто като пораснеш забравяш и се занимаваш с други неща. Трябва да призная, че никога не съм събирал повече от шепа.
Тя се усмихваше безпомощно.
— Малко е странно. Но ми харесва. Макар че не съм сигурна за косата! Ох, гъделичкат ми ушите.
— Късметлии. — Той се наведе, издуха няколко от светулките и целуна извивката на ухото й. — Трябва да носиш корона от светлина, като изгряващата луна.
Тя подсмръкна. Погледът й се насочи към светещите цветове над тях, после се върна на лицето му.
— Вече съм изпълнена с щастие, а ти продължаваш да наливаш. Това е почти разхищение. Скоро ще започна да преливам… — В очите й заблестяха сълзи.