Даг я придърпа върху себе си и остави сълзите й да закапят на гърдите му като пролетен дъжд.
— Разлей се върху мен — прошепна й.
Освободи блестящата корона и остави малките същества да се върнат на дървото. След това се любиха бавно, до полунощ, когато заспаха изтощени.
Лъмптън Маркет беше по-малък от Гласфордж, но все пак доста оживен. Намираше се на място, където се сливаха две каменисти реки. Тук се кръстосваха и два пътя и едно време със сигурност бе имало голям град. Повечето сгради бяха построени с древни камъни, изровени от околните гори. Даг забеляза, че в покрайнините има и нови тухлени къщи. Мостовете бяха от дърво, но достатъчно здрави и широки, за да минават големите фургони.
Странноприемницата, в която обикновено отсядаха патрулите, се намираше в северния край на града и се наложи да минат през централния площад, на който бе разположен пазарът. Фаун оглеждаше сергиите и количките.
— Взех стъклената купа за мама. Искам да занеса нещо и на леля Нати. Нашите рядко я взимат, когато идват дотук. — Нещо, което се случваше веднъж в годината.
Леля Нати беше по-голяма сестра на майката на Фаун и бе загубила зрението си като дете. Бе дошла да живее с майка й, като някаква част от зестрата при женитбата. Въпреки състоянието си тя отговаряше за тъкането и преденето във фермата и дори успяваше да произведе допълнителни неща за продан. Тя беше единственият член на семейството, за когото Фаун говореше с истинска обич.
Даг я разбираше. Нямаше смисъл човек да носи храна във ферма. Подобно бе и положението с облеклото. Очите му се насочиха към ограждащите площада магазини.
— Ножици, игли? Нещо за работата й?
— Има си достатъчно — въздъхна Фаун.
— Нещо, което да използва. Бои? Уф, едва ли.
— Мама се занимава с боядисването, а напоследък и аз. Искам да намеря нещо само за нея. — Тя присви очи. — Кожи?…
— Ами да погледнем. — Слязоха от конете и тръгнаха към една сергия, на която беше изложен скромен набор от кожи на местни животни — миещи мечки, опосуми и елени.
— Мога да й намеря доста по-добри — измърмори Даг и Фаун се съгласи с гримаса. Продължиха пеша, водеха конете. Докато минаваха покрай малка аптека, присвита между обущарница и бръснарница, Фаун спря и присви устни. Магазинчето имаше стъклена витрина. — Чудя се дали продават някакви парфюми, като тези, които си бяха намерили вашите жени в Гласфордж?
Или пък масло, не можа да не се запита Даг. Нямаше да е зле да се запасят, макар че във фермата на Блуфийлд едва ли щеше да им се удаде шанс. Семейството можеше и да му е благодарно, че е върнал единствената им дъщеря, но едва ли щеше да им позволи да спят заедно. Все пак вързаха конете за дървената преграда пред тротоара и влязоха.
В магазина имаше четири вида парфюм, но само обикновено масло, така че Даг насочи вниманието си към внушителната колекция висококачествени билки, докато Фаун се мъчеше с решението си. Най-накрая направи избор и изчакаха да опаковат скромните им покупки. Май не бяха толкова скромни, прецени Даг, като видя съвсем олекналата кесия на Фаун.
Когато излязоха, той прибра пакетите в дисагите и се обърна, за да повдигне Фаун на кобилата. Тя стоеше и неуверено гледаше седлото.
— Торбата ми я няма! — Прокара ръка по висящите каишки. — Дали е паднала по пътя? Сигурна съм, че я завързах добре…
— Отрязани са. Виждаш ли, възлите са си на мястото. Проклети крадци!
— Даг! Ножът беше вътре! — възкликна тя.
Той веднага разтвори усета си и потръпна от хаоса от всички хора наоколо. Потърси през шума за лек, отчетлив звук. Ето… там. Една дребна фигурка се шмугна между две сгради. Носеше торбата небрежно, сякаш си е нейна.
— Видях го. Чакай тук! — Даг тръгна бързо, но без да тича. Чуваше как зад него Фаун разпитва минувачите дали са видели някой да се върти около конете.
Даг беше раздразнен, но най-вече на себе си. Ако беше с патрула си, някой винаги щеше да остане да пази конете. Защо беше запуснал бдителността си? Поради някакво неправилно чувство за анонимност? Можеше поне да наглежда конете през витрината. Ако беше поотворил малко усета си, щеше да усети реакцията на Копърхед, ако го доближи непознат. Но вече бе твърде късно.
Настигна момчето в алеята зад къщите. Беше приклекнало до купчина дърва и отваряше торбата. До него стоеше доста по-едър възрастен съучастник — брат или главатар?
— Това са някакви женски дрехи — извика едрият мъж с отвращение. — Защо не отмъкна дисагите, глупако?
— Червеният звяр понечи да ме ритне и хората взеха да се заглеждат — отвърна момчето сърдито. — Чакай, това какво е?