— Тук ли ще останем, или ще се напънем да стигнем до Уест Блу? Ще можеш ли да яздиш дотам? — Бе успял да стигне дотук от къщата на лечителя, като беше увил юздите около куката, но разстоянието не беше никак голямо.
— Бил съм и по-зле. Лекарството ще помогне. — Предвидливо беше купил някаква Езерняшка билка за успокояване на болката, преди да се махнат от площада. Фаун не беше сигурна дали замъгленият му поглед е от болката, или от лекарството. — Нямам нищо против да продължим. В моя лагер има хора, които ще ми помогнат да се излекувам по-бързо.
— Поне добре ли е наместена? — попита тя притеснено.
— О, да. Тоя лечител е истински мъчител, но си разбира от работата. Ще зарасне както трябва.
По време на процедурата Даг го бе наричал с какви ли не думи, но човекът само се усмихваше — вероятно отдавна бе свикнал с речника на пациентите си.
— Ако не я мърдаш много. — Фаун изпитваше известно безпокойство от прибирането вкъщи. Но все пак трябваше да го направи. Даг смяташе, че това е неин дълг, и тя нямаше да позволи на Съни Тъпия и всичките й братя да я уплашат. „Макар да ме е страх“. — Добре. Значи продължаваме.
Даг потърка брадичка с левия си ръкав.
— В такъв случай по-добре да си сверим историите. Не бива да споменаваме за ножа.
Фаун кимна.
— Останалото зависи от теб, но трябва да ми кажеш какво точно искаш.
Тя погледна трохите в празната си чиния.
— Те не знаят за мен и Съни. Така че ще са ядосани, защото съм избягала ей така, без никаква причина.
Той се наведе и докосна с устни един от белезите от злината, който най-сетне се бе олющил.
— Не без причина, Искрице.
— Да, но те не знаят много за злините.
— Значи — Даг започна бавно да напипва пътя, — ако твоят Съни си е признал, ще има една ситуация, а ако не е — друга.
— Той не е мой — намуси се Фаун. — Това вече го изяснихме.
— Ако не кажеш на вашите защо си заминала, ще трябва да измислиш някаква лъжа. Това поражда напрежение и тъмнина в същността и отслабва хората. Не виждам защо искаш да предпазиш Съни. Според мен той печели повече от пазенето на тайната.
— Защото срамът остава за момичетата. Наричат те употребявана стока. Ако се разчуе, че не си девствена, не можеш да си намериш мъж с много земя. Макар че… мисля, че се случва с доста момичета.
— Фермери. — Даг сви устни. — А това важи ли за вдовиците? Истинските, а не сламените?
Фаун се изчерви, но се усмихна.
— О, не. При вдовиците е съвсем различно. Те може да имат деца и да не са много богати, но се оправят съвсем добре. Е, не е лошо, когато имат повечко пари.
— Аха… а ти искаш ли съпруг с много земя, Искрице?
— Не, разбира се! — Тя чак подскочи. — Искам теб.
— Тогава защо се тревожиш за това? По навик ли?
— Не! Просто… струва ми се, че живея в някакъв сън. И изобщо не искам да се събуждам. Глупаво, нали? Все някога, някъде, някой ще опита да ни раздели. Няма да ми позволят да те задържа завинаги.
Той извърна поглед към пътя, по който все още се вдигаше прах от преминала каруца.
— Колкото и да е трудно с твоето семейство, с моето ще е по-зле и ще трябва да се изправя срещу тях. Няма да те лъжа: има неща, които не мога да контролирам и които могат да ме разделят от теб. Например смъртта. — Даг направи пауза. — Е, в момента не се сещам за друго.
Тя притисна лице в рамото му.
— Това какво ще кажеш на родителите ти си е твой избор. Моят съвет е да кажеш колкото се може повече истини, освен за зареждането на ножа.
— Как ще обясним, че трябва да отида във вашия лагер?
— Твоите показания за смъртта на злината са нужни. Което е вярно. Ако продължат да питат, ще кажа, че това е Езерняшка работа.
— Няма да ме пуснат да тръгна с теб.
— Ще видим. Не можеш да планираш действията на другите — само твоите. Ако опиташ, най-вероятно ще останеш изненадана в най-неподходящия момент. — Той се наведе и целуна косата й. — Дори да те оковат във вериги, ще те измъкна.
— Без ръце ли?
— Аз съм много съобразителен. А ако не те оковат, можеш да избягаш. Нужен е само малко кураж, а аз знам, че го имаш.
— Не съвсем — призна тя. — Не знам как да го обясня. Те си имат методи, с които ме омаловажават.
— Не знам за тях, но ти със сигурност си променена. Нещата ще са по-различни, отколкото очакваш, сериозно.
„Наистина“.
Заради изтощението, болката и безпокойството тази нощ не правиха любов, макар да легнаха плътно прегърнати. Сънят не дойде никак бързо.
Когато Фаун спря кобилата на хълма, на който се пресичаха главният път и отбивката за фермата, лятното слънце отново клонеше към залез. Бяха изминали двадесет мили от Лъмптън Маркет и Даг трябваше да си признае, че усеща сериозна болка в дясната си ръка, а лявата, която не бе свикнала с подобни натоварвания, не беше в много по-добро състояние. Бяха яздили на север почти петнадесет мили, преди да завият на запад. След това прекосиха един каменист брод и отново поеха на север. Според Фаун това беше пряк път и не се налагаше да ходят до моста на Уест Блу.