— Жаден ли си?
— Да.
Тя поднесе черпак вода към устните му.
— Навън има един младеж, оставил е коня си в горичката — каза той, след като утоли жаждата си. — Представя си, че се промъква. Същността му е малко неспокойна, но не мисля, че идва да краде.
— Успя ли да го видиш? — попита тя и осъзна, че е абсурдно да му задава такива въпроси.
— За секунда.
— Рус?
— Да.
— Съни Соуман — въздъхна тя. — Обзалагам се, че Кловър се е разбъбрила, че съм се върнала, и той идва да провери.
— А защо не се появи открито?
Тя се изчерви. Е, Даг едва ли щеше да забележи, и без това бе цялата червена от жегата.
— Понякога се промъкваше така, за да си открадне целувка. Страх го беше от братята ми.
— Е, и сега го е страх, явно. — Той се поколеба. — Искаш ли да остана?
— По-добре да говоря с него сама. — Тя се намръщи. — Няма да е искрен, ако има някой друг. Все пак… стой наблизо.
Той кимна. Нямаше нужда да се обясняват повече. Даг завлече един стол в стаята за тъкане и се настани на него.
След няколко минути на верандата се чуха плахи стъпки и спряха до кухненския прозорец. Фаун се показа и погледна надничащия Съни в лицето. Щом я зърна, той се дръпна.
— Сама ли си?
— Засега.
Съни кимна и се вмъкна през задната врата. Тя го гледаше, проверяваше чувствата си. Главата му бе все така покрита с руси къдрици, очите му бяха все така яркосини. Имаше красиво лице и широки рамена, а русите косъмчета по ръцете му сякаш искряха. Физическият му чар беше непокътнат и тя се зачуди защо сега въобще не й пука, след като едно време бе така запленена от него.
„Дъщеря му щеше да е много красива“. Мисълта се заби в нея като нож и тя реши да я остави настрана.
— Къде са всички? — попита Съни и се огледа отново.
— Татко и момчетата жънат овес. Мама ръси пилетата с онзи прах, дето го взе от вуйчо ти, а леля Нати си полегна след обяда, защото я заболя коляното.
— Нати е сляпа, така че не може да ме види. — Той се приближи и се втренчи в нея. По-точно в корема й. Тя устоя на желанието да го отблъсне. — Мислех, че вече ще ти личи, особено каквато си дребна. Кловър със сигурност щеше да каже, ако бе забелязала нещо.
— С нея ли говори?
— Видях я на обед в селото. — Съни се размърда нервно. — Всички говорят за твоето завръщане. Е, пак ли ще ме тормозиш? Няма да има полза, вече съм сгоден за Вайълет.
— Чух — отвърна Фаун. — Всъщност въобще не исках да те виждам. Нямаше да се заседяваме, ако Даг не си бе счупил ръката.
— Да. Кловър каза, че с теб се мъкне някакъв Езерняк. Висок като върлина с една счупена и една дървена ръка. Почти не говорел. Обикаляла си с него четири седмици. — Той облиза устни. — Какъв ти е планът? Сменяш конете, а? Ще кажеш, че бебето е негово, и ще се надяваш, че не може да брои добре?
На полицата имаше железен тиган. Ако замахнеше добре, щеше да го уцели точно в носа.
— Не.
— Няма да участвам в игричките ти, Фаун — твърдо каза Съни. — Няма да ме въвлечеш. Още тогава ти казах. — Ръцете му трепереха леко, както и нейните.
Тя отвърна още по-твърдо.
— Бъди спокоен. Пометнах близо до Гласфордж в деня, в който морящата твар щеше да ме убие. Така че вече нищо не ни свързва, освен лошите спомени.
Облекчението му беше видимо. Напрежението в стаята сякаш спадна наполовина. Съни явно се бе паникьосал сериозно от нейното завръщане, което можеше да срути света му из основи. По-същия начин, по който се бе срутил и нейният. Тя се зачуди дали, ако можеше, би върнала времето назад след всичко, което бе научила по пътя към Гласфордж?
Не можеше да вини Съни, че говори за дъщеря си като за нещо несъществуващо. В началото и тя се бе чувствала така.
— И къде си помисли, че съм отишла?
— Първо реших, че си се хвърлила в реката. — Съни сви рамене. — Беше ми малко гадно.
— Но не достатъчно, че да направиш нещо по въпроса?
— Че какво можеше да се направи? Приличаше на една от онези глупости, дето ги вършиш, когато се ядосаш. Ти винаги си била щура. Помня как братята ти те ядосваха и пищеше, докато останеше без дъх. Понякога баща ти не издържаше и те набиваше, та да спреш. По-късно се изясни, че някои от дрехите ти липсват и че явно си избягала. Все пак дори и ти не би се преоблякла три пъти, преди да се удавиш. Роднините ти те търсиха, но явно не достатъчно далеч.
— Ама не си отишъл да им помогнеш.
— Да не съм глупак? Не исках да те намират! Сама се забърка в това, трябваше и сама да се оправиш.
— И аз така реших. — Фаун прехапа устни.
Тишина. Нова размяна на погледи.
„Хайде, върви си, негоднико“.