Семейството постепенно се привързваше към него. Флеч и Кловър вече бяха открито съгласни, Нати мълчаливо съгласна, а Трил предимно мълчеше. На Уит като цяло не му пукаше, а баща й още се чудеше.
Сорел и Трил му напомняха на водачи на патрул. Главите им бяха пълни с твърде много задължения и с конфликтите и желанията на множество хора. Имаше шанс да успее просто защото не можеха да си позволят да умуват само над един проблем, след като имаше толкова много. Даг се чувстваше леко гузен, но се стараеше да поддържа нямото напрежение. Фаун се грижеше за останалото.
Рийд и Ръш продължаваха да оказват съпротива. Даг не беше сигурен защо, тъй като и двамата избягваха да говорят с него. Поотделно можеше и да успее, но двамата се държаха заедно и гледаха неодобрително. Попита Фаун за някакви напътствия, но тя само стисна устни. Поне техните забележки тласкаха баща й към вземане на решение, най-малкото от срам. Понякога съпротивата беше най-лошият противник.
„Все пак ми се искаше да си имам братя по шатрата“. Това беше необоснована надежда. Дружбата, която бе имал с братята на Каунео в Лутлия, беше истинска, но пък това бе предизвикало още по-голяма болка при загубата им. Може би така беше по-добре.
След вечеря семейството обикновено се събираше в гостната, където беше по-хладно и имаше лампа. Даг и Фаун бяха отишли да нахранят пилетата и когато се върнаха, чуха оттам повишени гласове. Рийд говореше враждебно и неясно, после Трил извика уплашено:
— Рийд! Остави я! Фаун ми я донесе от Гласфордж!
Фаун ахна и затича напред. Даг побърза да я настигне.
Рийд и Ръш бяха притиснали родителите си. Трил седеше до масата, на която бе лампата, и се мъчеше да шие нещо в скута си. Нати държеше вретеното си, но не помръдваше. Уит стоеше до нея и за пръв път си мълчеше. Сорел се бе обърнал към Рийд, а Ръш обикаляше нервно около тях.
Рийд държеше стъклената купа и говореше твърде драматично, поне според Даг.
— Ще продадете дъщеря си на този проклет ядач на трупове за една стъклена купа?
— Рийд! — извика гневно Фаун и тръгна напред. — Остави я! Не е твоя!
Брат й вероятно реагира по навик и вдигна купата над главата си, за да не може тя да я достигне. После я подхвърли на Ръш, който я хвана, без да се замисля.
По лицето на Фаун имаше сълзи.
— Вие сте като две кучета…
— Ти домъкна Безполезния вкъщи — опита да се защити Ръш.
Даг осъзна, че това е поредният му прякор. Вече си имаше няколко. Но дори нарастващият му гняв не предизвикваше такова неприятно усещане като унижението на Фаун.
— Момчета, стига вече — изръмжа Сорел, след като погледна жена си, и посегна да измъкне купата от ръцете на Ръш. Младежът не искаше да се съпротивлява и я пусна.
Не беше ничия вина, или поне не бе нарочно. Даг усети какво ще се случи, както и Фаун, която изпищя още преди купата да падне на дървения под и да се пръсне. Три големи парчета и множество отломки.
Всички замръзнаха от ужас. Уит отвори уста, огледа се и пак я затвори.
Сорел се окопити пръв.
— Уит, не мърдай. Бос си.
— Рийд! Ръш! Как можахте! — изпищя Трил и се разплака.
Неподправената тъга на майка им ги стресна и двамата започнаха да се извиняват.
— Съжалението не помага! — извика тя и хвърли плата. Беше опръскан с кръв, защото се бе убола с иглата. — Писна ми от всички ви!
Караницата беше твърде болезнена за същността на Даг, но той не можеше да се заслони заради връзката си с Фаун. Падна на колене и се взря в стъклените парчета на пода. Над него продължаваха да звучат гневни гласове. Не можеше да ги изключи, но можеше да насочи вниманието си към нещо друго. Методът беше стар и проверен.
Измъкна шинираната ръка от превръзката и с помощта на куката бутна трите парчета максимално близо едно до друго. Повечето парченца бяха колкото комари. Щом можеше да мести комари и светулки, значи можеше да мести и тези парченца. И щеше да го направи. Спомни си сладката песен на същността на купата, докато я гледаха в стаята в Гласфордж, и започна да напява тихо, търсеше вярната нотка.
Парченцата започнаха да мърдат, след което се вдигнаха и заплуваха над пода. Местеше ги със същността на ръката си. При това на лявата, която я нямаше, и тази мисъл го потресе.
Но това не наруши концентрацията му. Парченцата кръжаха като светулки около трите големи и търсеха местата си. А после купата някак си се събра и започна да свети в златисто със светлина, каквато Даг никога не бе виждал. Светлите линии се превърнаха в златни реки, които потекоха около купата, засияха като езерни води при зимен залез.