Светлината избледня и изчезна.
Даг осъзна, че е на колене. Косата висеше около лицето му, в устата му горчеше. Той се взираше в непокътнатата купа. Кожата му беше студена. Трепереше толкова силно, че чак го болеше корем. Трябваше да стисне зъби, за да не изтракат.
В стаята се чуваше единствено дишането на осем души. На някои тежко, на други учестено, при някои задавено от сълзи. Той си помисли, че може да ги разпознае по слух. Не можеше да се насили да погледне нагоре.
Фаун се смъкна на колене до него.
— Даг? — Малката й ръка докосна брадичката му, за да вдигне поглед към нея.
Той побутна купата с лявата си ръка. Беше леко гореща. Не се разтопи, нито се разпадна, нито пък избухна на хиляди парчета. Издаваше нормалната песен на нормално стъкло, което не е било възкресявано. Даг успя да възстанови донякъде гласа си, макар че му прозвуча, все едно идваше някъде изпод земята.
— Дай я на майка си.
Подпря се на рамото й и се изправи. Стаята се въртеше и той се притесни, че ще повърне пред очите на всички. Фаун се изправи с купата в ръце, не откъсваше очи от лицето му.
— Добре ли си?
Той поклати глава, навлажни устни и тръгна с препъване към вратата. Надяваше се, че ще стигне до верандата, преди да повърне. Трил се бе изправила, но се дръпна, щом минаха покрай нея. Фаун спря и тикна купата в ръцете й.
Даг чу гневния й глас зад себе си:
— Да знаете, че той прави същите неща и на сърцата.
След това тръгна решително подире му.
16.
Фаун последва Даг на верандата и го погледна разтревожено, докато той се отпускаше на стъпалата. На запад небето се бе оцветило в тоновете на залеза, а на изток се виждаха първите звезди. Жегата постепенно си отиваше. Фаун седна от дясната страна на Даг и вдигна несигурно ръка към лицето му. Кожата му беше ледена. И целият трепереше.
— Студен си.
Той поклати глава и преглътна.
— Дай ми малко… — След няколко секунди се стегна и си пое дъх. — Мислех, че ще повърна, но сега съм по-добре.
— Това обичайно ли е? След подобни неща?
— Не… не знам. Не съм майстор. Открих го още когато бях на шестнадесет. Нямах необходимата концентрация. Исках да пътувам. Не съм майстор, но това…
— Това? — повтори тя, когато той направи пауза.
— Това беше създаване. Отсъстващи богове! — Той обърса чело в левия си ръкав.
Фаун го прегърна, за да го стопли. Не знаеше доколко има смисъл, но Даг се усмихна на опита й.
— Трябва да отидем до огнището в кухнята. Ще ти направя нещо топло за пиене.
— Стига да успея да стана. Дай обаче да заобиколим къщата.
Така нямаше да минават покрай семейството й. Тя кимна разбиращо.
— Работата със същността — започна той, но спря. — Езерняшката работа със същността, би могла да я наречеш магия, означава да вземеш нещо и да го допълниш, като засилиш същността му. В нашия лагер има една жена, която работи с кожа и я прави да отблъсква дъжда. Сестра й пък обработва кожата така, че да отблъсква стрели. Прави по две куртки на месец. Едно време имах такава.
— Работеше ли?
— Така и не успях да я изпробвам. Но видях една друга да отблъсква копието на един глинен. Желязното острие остави само драскотина. На куртката, не на патрулния — допълни той.
— А защо каза „имах“? Какво стана с нея?
— Дадох я на най-големия си племенник, когато започна да патрулира. Той пък я предаде на сестра си. Доколкото знам, за последно я взе най-малкият син на брат ми, когато замина за друга провинция. Не съм сигурен, че тези куртки са толкова полезни, защото те правят безгрижен и не защитават лицето и крайниците. Но знаеш как е… всички се притесняват за младите. — Треперенето му намаляваше, но изражението му бе все така отнесено. — Тази купа… Избутах същността й максимално чисто и стъклото я последва. Беше толкова ясно… Само че, само че… — Той се наведе към нея и зашепна притеснено: — Работех със същността на лявата си ръка, само че нея я няма и не би трябвало да има същност, нали? Никога не съм чувал подобно нещо. Но пък най-добрите майстори обсъждат тайните си само помежду си. Така че не знам. Наистина.
Вратата се отвори и Уит надникна в сенките на верандата.
— Ъъъ… Фаун?
— Какво, Уит? — попита тя нетърпеливо.
— Леля Нати. Леля Нати каза, че й е омръзнало и иска да се види с теб и патрулния в стаята й, за да разрешите всичко, веднъж и завинаги. Веднага щом той е в състояние. Сър.
Даг се усмихна и вдигна глава.
— Благодаря, Уит. Кажи на леля Нати, че ще дойдем след малко.
Уит преглътна и се прибра.
Двамата станаха и тръгнаха да заобиколят къщата. Даг се подпираше на рамената на Фаун. На два пъти се препъна. Тя го остави до огнището, направи му чай и го накара да изпие една голяма чаша. Той вече бе спрял да трепери и кожата му се бе затоплила. Родителите й и Флеч надничаха от гостната, но не говореха и не се намесиха по никакъв начин.