— Внимавай — предупреди го Фаун.
— Мисля, че няма проблем, ако я повдигам от рамото и не се опитвам да мърдам с пръсти. Нати, ще трябва да докосна слепоочията ти. От дясната страна мога да използвам пръстите си, но отляво ще трябва да го направя със задната част на куката. Няма да се притесняваш, нали?
— Както кажеш, патрулен. — Нати се поизправи и застана неподвижно. След това нервно облиза устни. Перлените й очи се взираха в пространството. Даг мина зад нея и вдигна ръце към главата й. Освен малко странното му изражение нямаше какво да се види.
Фаун улови момента само защото Нати се сепна, примигна и извъртя глава към Даг.
— О! Не гледай тази старица. Нямам желание да виждам нея. Погледни натам.
Даг послушна завъртя глава и се усмихна на Фаун. Тя му отвърна, задъхана от напрежение.
— Леле! — въздъхна Нати. — Патрулен. Едва ли в целия свят има нещо по-красиво.
— И аз така мисля — отвърна Даг. — Освен лицето виждаш и нейната същност. Точно както я виждам аз.
— Така ли? — прошепна Нати. — Това обяснява много неща. — Тя се взираше във Фаун, сякаш се опитваше да запомни всяка нейна чертица. Очите й бяха пълни със сълзи, блещукаха на светлината на свещите.
— Нати — обади се Даг, сякаш се извиняваше. — Не мога да го задържа много дълго. Съжалявам.
— Всичко е наред. Това е достатъчно. Е, не е, но знаеш какво искам да кажа.
— Да, знам. — Даг въздъхна и я пусна. Вмъкна шинираната си ръка в превръзката и се наведе към пода.
— Пак ли ти е лошо? — Фаун се зачуди дали не трябва да донесе ведро.
— Не. Малко ме боли главата. И ми се вие свят. — Той примигна няколко пъти и изправи рамене. — Днес ми взехте здравето. Имам чувството, че съм патрулирал десет дена без почивка. В най-лошото време.
Нати се изправи, по лицето й се стичаха сълзи.
— Фаун, скъпа, натикали са ни в ужасна дупка. Защо никога не си ми казвала? Ще накарам момчетата да измажат стените.
— Това е добре. Но мен няма да ме има.
— Да, но аз ще съм тук. — Нати изсумтя решително.
След няколко минути се подпря на хурката и стана.
— Хайде. Да започваме.
Двамата я последваха през стаята за тъкане и в кухнята. Фаун се притисна към Даг и той обви лявата си ръка около кръста й. Цялото семейство се бе събрало около масата с лампата. Мама, татко и Флеч бяха в отсамния край, а близнаците и Уит — от другата страна. Всички ги погледнаха предпазливо. Вероятно бяха разговаряли тихичко, ако изобщо се бяха осмелили да говорят.
— Всички ли са тук? — попита Нати.
— Да, лельо.
Леля Нати спря в средата на кухнята и потропа с хурката. Фаун не я бе виждала в такава поза, откакто бе разрешила спора с Бойър заради белите на близнаците и опита на Уит да организира състезание с крави преди много години. Нати си пое дълбоко дъх — всички останали бяха затаили своя — и обяви високо:
— Доволна съм. Фаун ще си получи патрулния. Даг ще си получи неговата Искрица. Трил, Сорел, вие се погрижете за това. А останалите — тя опули белите си очи, за да засили ефекта, — ще се държите поне веднъж прилично!
Обърна се и тръгна рязко към стаята за тъкане. Не пропусна да размаха хурката си, в случай че някой е достатъчно глупав да оспорва последните й думи, след което тръшна вратата зад себе си.
17.
На другата сутрин Даг се събуди и откри, че следващата му задача ще е да отиде с Фаун и родителите й при селския архивар в Уест Блу, за да подготвят сватбата. Фаун беше нервна, докато го бръснеше и му помагаше да се облече. Отначало той не можа да разбере защо, след като тя бе свикнала с този ритуал, а той дори не беше кисел тази сутрин. Най-сетне разбра, че причината е в това, че днес ще се срещнат с хора извън семейството. Уест Блу за пръв път щеше да зърне Даг Езерняка. „Онзи високият тип, дето го домъкна Фаун Блуфийлд“.
Не искаше да оставя съзнанието си да блуждае в по-неприятни мисли, но единственият жител на селото, когото бе видял досега, беше Съни Соуман. Не можеше да се надява, че Съни няма да разпространява слухове, а вече бе доказано, че той обича да променя фактите. Може би Блуфийлд бяха единствените съюзници на Даг наоколо, но той не искаше да се хваща за тази сламка. Затова остави Фаун да го направи възможно най-представителен, макар че не й беше лесно.
Селцето, което отстоеше на три мили южно, изглеждаше доста спокойно, докато Сорел минаваше със семейната каруца по единствената улица. По небето плуваха пухкави бели облаци и нямаше изгледи да вали, което допринасяше за измамно веселото настроение.
Селцето съществуваше заради мелницата, малката дъскорезница и дървения мост за каруци, който изглеждаше наскоро разширен. Около празния пазарен площад имаше ковачница, кръчма и още няколко сгради, построени от речен камък. Сорел спря каруцата пред една от тях и влезе вътре. Даг го последва, като едва успя да се наведе на вратата, за да не си разбие главата.