— Ще започнем с моята връв — каза Даг. — Най-главното е да не спираш заплитането, когато улови същността ми, защото в противен случай ще я изпусне и ще трябва да почваме отначало. Това не е голям проблем, но е дразнещо да се наложи да се върнеш, когато си почти готов.
Тя кимна и завърза четирите края за един гвоздей, забит за удобство в пейката.
— Готово. Кажи кога да започна.
Даг измъкна дясната си ръка от превръзката и застана зад нея. Целуна я по ухото, за да й вдъхне кураж. След това докосна пръстите й и нишката и вдигна ръка над нейните ръце. Същността му потече през дясната длан и се свърза с нишките.
— Готово, закачих се. Давай.
Тя започна да дърпа и усуква. Изтеглянето на същността му беше очевидно и той си спомни колко странно се бе почувствал първия път в гористата Лутлия. И сега беше доста странно. Сякаш можеше да види преместването на светлината и сенките, докато слънцето се изкачваше по небето.
Докато тя успее да заплете две стъпки връв, раменете и дясната му ръка вече се тресяха.
— Добре — прошепна той. — Стига толкова.
Тя кимна и завърза финалния възел.
— Нати, готова ли си?
Нати се наведе и следвайки инструкциите, сряза нишката до възела. Даг усети дръпването в същността си и едва не ахна.
Фаун се протегна и стана от пейката. След това се обърна и подаде връвта на Даг.
Той кимна и прокара пръсти по нея. Усещането беше странно, все едно се гледаше в криво огледало, но поне същността му се бе вплела.
— Чудесно! Стана! Направихме го, Искрице!
Фаун се усмихна и подаде връвта на леля си. Нати я пипна и също се усмихна.
— О, да. Дори аз го усещам. Добра работа, дете!
— А другата? — попита нетърпеливо Фаун.
— Поеми си дъх — посъветва я Даг. — Раздвижи се малко. Следващата ще е малко по-сложна. — Можеше дори да е невъзможна, признаваше го пред себе си, но нямаше намерение да го казва на Искрицата. Важно бе да не разклати увереността й.
— О, да, сигурно са те заболели раменете! — възкликна тя и се покатери на пейката, за да го разтрие. Той не можеше да протестира срещу подобно нещо, макар че му идваше да се разтопи. Спомни си какви други неща правеха тези ръце. Не сега. Трябваше да остане съсредоточен. Още само два дни…
— Достатъчно, нека пръстите ти да починат. — Той закрачи из стаята, чудеше се какво още би могъл да направи, за да улесни предстоящата критична задача. Щеше да нагази в нещо, което не бе правил досега. Може би никой друг не го бе правил, дори в баладите.
Фаун отново зае мястото си на пейката и върза четирите краища на връвта си за гвоздея.
— Готова съм.
Даг се наведе и вдъхна аромата на косата й, за да се успокои. Прокара няколко пъти ръце по нейните, опитваше се да улови пролука в толкова живата й същност. Ето, май имаше нещо…
— Почвай.
Ръцете й се задвижиха, но след три усуквания се наложи да я спре.
— Чакай, спри. Това не е твоята същност, а моята. Извинявай.
Тя изпуфтя и разплете връвта.
Даг постоя за малко със затворени очи. Умът му се въртеше около неудобния спомен за същността на лявата му ръка, преди две вечери, когато бе оправил купата. Може би лявата се бе опитала да компенсира за счупването на дясната, както дясната бе направила преди много години, след осакатяването. Този път се съсредоточи, за да улови същността на Фаун от лявата й ръка. Потърка я с куката си. Опита да я ощипе с несъществуващите си пръсти. Ето! Беше уловил нещо, крехко и тънко.
— Давай.
Ръцете й се задвижиха отново. Успя да направи десетина заплитания, но после крехката връзка се разпадна.
— Спри — въздъхна той. — Пак я изтървах.
— Уф! — изръмжа ядосано Фаун.
— Спокойно. Този път беше по-добре.
Тя потърка тила си в гърдите му. Можеше да я усети, че се мръщи, въпреки че от този ъгъл виждаше само косата и част от носа й. След това усети, че тя се замисля.
— Какво?
— Каза, че хората слагат косми от косата си, защото е била част от същността и така по-лесно се влага. Защото е част от тялото, нали? Тялото ти произвежда същността.
— Да…
— А една вечер, докато те разпитвах за същността, каза, че човешката кръв остава жива известно време, след като напусне тялото. Нали?
— Какво правиш… — започна той неспокойно, когато тя дръпна ръката му с куката. Усети притискане, после още едно. — Искрице, спри! Какво правиш? — Наведе се напред и с ужас видя, че е срязала и двата си показалеца на не особено острия връх на куката. Фаун стисна ръце, та да изкара повече кръв, и отново хвана нишките.
— Опитай пак — изръмжа му решително. — Побързай, преди кръвта да спре.