Жените си тръгнаха преди вечеря с намерението на сутринта да се върнат за финалните приготовления и Даг най-после успя да се усамоти. Седна на предната веранда, залюля крака от ръба и се загледа към речната долина, която се оцветяваше в сиво от залеза. От старата плевня се чуваше гугукането на гълъбите. Това беше любимото място на Даг от цялата ферма и той смяташе, че този, който е построил къщата, е мислил същото. Имаше чувството, че основите на света му са рухнали и че няма с какво да ги замени. Освен с Искрицата. А тя се движеше толкова бързо, че се страхуваше, че ще я изпусне, ако мигне.
Мярна Ръш, който се отдалечаваше по пътя в спускащите се сенки. След случката с купата близнаците бяха спрели да се дърлят с него, но само защото въобще не говореха. Уит пък му бе станал истински почитател и го следваше непрекъснато, за да не изпусне някой магически номер. Даг се опитваше да го третира като безразсъден новобранец и това явно имаше ефект. Ако не си беше счупил ръката, можеше да го научи на стрелба с лък, което щеше да доукрепи отношенията им. Когато му спомена за това, остана изненадан от отговора: „Може би като дойдете другия път?“
Това го накара да се зачуди дали ще се върнат някога. Половината от целта на предложението му за брак беше да възстанови семейните връзки на Фаун в случай, че тя остане сама, ако той загине. Един Езерняк щеше да се присъедини към семейството на булката, просто така се правеше. Само че фермерите приемаха нови сестри, а не братя, и не бяха готови за обратното. Отне му известно време, но накрая разбра, че единствените хора, с които трябваше да се спогоди, за да вземе Фаун, бяха възрастните. Те така или иначе живееха с очакването един ден някой да я отведе. Даг беше малко необичаен случай, но в никакъв случай не нарушаваше обичая. За разлика от него, Фаун нямаше представа с какво ще се сблъска, щом стигнат в лагера.
Ръш се връщаше. Видя Даг на верандата и тръгна към него покрай старата плевня, през поляната, където понякога пускаха овцете да пасат. Останалото се косеше. Даг осъзна, че Ръш е напрегнат, и реши да отвори повече усета си.
— Хей, патрулен. Фаун те търси. Тя е долу, на края на алеята, където започва пътят.
Даг примигна и разтвори усета си напълно. Първо установи, че Фаун въобще не е там, а някъде в западния край, отвъд хълма. С нея имаше още някой — може би Рийд? — и сякаш не беше притеснена от нищо. Защо ли Ръш лъжеше? Аха. Гората не беше празна. В дърветата до пътя се криеха четири коня и четирима души. Три от същностите не познаваше, но четвъртата беше на Съни Тъпия. Най-вероятно и останалите трима бяха наперени фермерчета.
— Каза ли защо? — попита Даг, за да спечели малко време.
Ръш си пое дъх, чудеше се какво да отговори. Явно бе очаквал Даг да се втурне незабавно.
— Нещо свързано със сватбата. Не каза какво, но иска да отидеш веднага.
Даг се почеса с куката, доволен, че не бе обсъждал Езерняшките способности с друг освен с Фаун и Нати. Сега беше с една стъпка напред. Трябваше да реши как да ползва това предимство, защото вероятно бе единственото му. Щеше да е забавно да се заинати и да накара Ръш да измисля различни причини да го вкара в малката им засада. Но това щеше да остави на другите цяла нощ, в която да измислят нови планове. Не му се искаше да се занимава с тях сега, но в никакъв случай не желаеше да го оставя за сутринта. Най-вече не искаше да притеснява Искрицата. Явно засега враговете се бяха прицелили само в него.
Изпрати усета си из ниските клони на дърветата, сред които се бе разхождал последните дни. Аха, ето го. Точно там. Започна да го обзема чувството, което се появяваше, когато се изправеше пред бандитски лагер или леговище на злина. Мишени. Знаеше какво да прави с мишени. А дали те знаеха какво да правят с него? Устните му се извиха. Сега щеше да ги научи.