— Какво? — прошепна изумено Ондин. Изведнъж оборът се завъртя, във въздуха заплува мъгла. Как щеше да застане пред Чарлз? Невъзможно…
— Отиваме в кралския двор — обясни нетърпеливо Уоруик. — И тъй като не искам да се вдига шум, ще спим в една спалня и ще прекарваме нощите си заедно. — Като видя посивялото й лице, той смръщи недоволно чело.
— Не искам да отида в Лондон! — проговори отчаяно тя. — Заминете сам! Така можете да се забавлявате с когото си искате, ден и нощ…
— Вие сте длъжна да ме придружите, милейди.
— Не…
— За последен път, Ондин, вие ще ме придружите. Или в каретата — или завързана на покрива. Както решите.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Ондин изпрати Лоти в трапезарията да каже, че не се чувства добре и няма да слезе за вечеря. От няколко часа страдаше от силно главоболие. Без съмнение, Уоруик щеше да изпълни заплахата си. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини и да се яви пред краля.
Цял следобед беше размишлявала как да избяга, но не бе намерила разрешение на проблема. Както по всичко личеше, Джейк постоянно я охраняваше и сигурно никога нямаше да й се отдаде да отиде незабелязано в обора и да открадне кон.
Когато на вратата се почука, тя трепна уплашено и си напомни, че е „неразположена“. В никакъв случай не биваше да я хванат, че се разхожда напълно облечена по стаята си. Пое дълбоко въздух и попита със слаб глас:
— Кой е?
— Аз съм Матилда, милейди! Нося ви чай и супа.
— Много ви благодаря, но не съм гладна.
— Моля ви се, милейди, ще си тръгна едва когато се нахраните.
Ондин въздъхна и усети угризения на съвестта. Гласът на икономката звучеше толкова загрижено. След кратко колебание тя отвърна:
— Само за момент…
Съблече се набързо и се пъхна в една нощница. После разбута завивките на леглото, оправено така грижливо от Лоти, отвори вратата и си придаде унило изражение.
— О, лейди Чатъм, не бива да ходите боса! — укори я Матилда. — Веднага си легнете.
— Разбира се, Матилда. Много ви благодаря за чая.
— Ще ви оставя само когато се навечеряте, милейди. — Матилда остави таблата на тоалетната масичка и се обърна към господарката си. Ондин усети отново угризения на съвестта. Добрата жена беше сериозно обезпокоена за здравето й. След като бе загубила любимата си господарка, всяко неразположение на новата вероятно й създаваше ужасни тревоги.
— Много съжалявам, че ви обезпокоих, Матилда. Стомахът ми нещо не е в ред, това е всичко. Утре със сигурност ще се чувствам нормално.
— Трябва да бъдете много внимателна — отговори предупредително Матилда и приглади завивката. Ондин си легна и икономката я зави майчински. — Седнете удобно, а аз ще сложа таблата.
Трогната от сърдечната загриженост, Ондин се подчини.
— Защо не ми говорите на малко име? Както научих сутринта, вие също сте от семейство Чатъм.
Матилда я погледна учудено.
— О! А аз мислех, че отдавна го знаете.
— Не, нищо не знаех.
Икономката сложи бучка захар в чая, разбърка го и подаде чашата на Ондин. После приседна на края на леглото.
— Тогава ще разберете защо съм толкова загрижена за здравето ви. Детенцето ще бъде и от моята плът и кръв.
Ондин едва не се задави с чая си.
— Детенцето ли?
Матилда се усмихна с разбиране.
— О, вие сигурно сте помолили господаря да не ви издава — поне засега? Но не му се сърдете — той е толкова горд, че ще става баща. Такива са мъжете. Когато чуят, че ще имат наследник, се надуват като пауни. Когато му казаха, че няма да слезете за вечеря, отначало се разсърди. Но после се усмихна многозначително и обясни, че едно такова неразположение е естествено за началото на бременността.
Този мъж е луд, каза си уплашено Ондин. Как й се искаше да изкрещи истината в лицето на икономката! Луд… и жесток, щом разпространяваше такива лъжи. Матилда очевидно копнееше за бебе, за което да се грижи.
Потисната, Ондин прехапа устни. Защо беше тази лъжа? И защо постоянно я охраняваха? Какво ставаше тук, за Бога?
— Милейди… Ондин, зле ли ви стана? Господи, сигурно ви ядосах с бъбренето си?
— Не, Матилда — отговори Ондин и се опита да се усмихне. — Аз… просто се изненадах, че лордът е решил да ви каже за… Още е толкова рано… Искаше ми се първо да съм сигурна, преди да уведомя останалите.
— О, мисля, че всяка жена знае какво става с нея.
— Радвате ли се?
— О, да! Най-после в къщата ще има бебе. Умолявам ви, внимавайте за себе си! Но вие сте млада и здрава, не като… — Тя млъкна и лицето й потъмня.
— Като Женевиев, нали? — прошепна Ондин и улови ръката на икономката.
— Така е — въздъхна старата жена.