ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Уоруик седеше в един тъмен ъгъл на таверната, недалеч от масата на Ондин, и неотстъпно наблюдаваше жена си. Ондин разговаряше с Джейк и от време на време избухваше във весел смях. Господи, как се мразеше! Желаеше я така силно, но си забраняваше да се влюби в нея. Трябваше да мисли за Женевиев, за невинната си съпруга, която беше станала жертва на жестоко убийство. Ондин беше само пешка в сложната игра, която беше замислил. Не, той нямаше да се влюби в нея. Щеше обаче да я защитава и да я пази, особено в кралския двор, където пребиваваха лорд Хардгрейв и лейди Ан.
Тази нощ Уоруик не посмя да спи в стаята на съпругата си.
На другата сутрин те продължиха пътя си под безоблачното небе, покрай Темза, към портата на Хамптън Корт, където стояха на стража войници в кралски униформи. В двора се тълпяха безброй хора, елегантно облечени лордове й дами, пажове, писари и духовници, градинари, оборски ратаи, прислужници от кухните и търговци. Благородниците крачеха с достойнство, докато обикновените смъртни тичаха забързано, всеки по работите си.
Ондин се оглеждаше любопитно. Когато пристигнаха пред палата, каретата спря и графът й помогна да слезе с изтънчена учтивост.
Двамата влязоха в огромната зала и бяха поздравени от главния церемониалмайстор, който ги увери, че ще бъдат подслонени комфортно, както подобава на ранга им. Кралят лично се бил погрижил за това. Той се поклони и ги поведе по широко стълбище. В края на един дълъг коридор отвори масивна двойна врата и ги въведе в салон, пълен с лавици за книги, скринове, кресла и дивани. Поставените пред прозорците полирани масички отразяваха ярката слънчева светлина.
— От другата страна е спалнята — обяви церемониалмайсторът и отвори двукрилата врата. Огромно легло с резбовани крака и красив балдахин с брокатени завеси царуваше над помещението. Прозорците гледаха към градината и Темза. Тук също бяха наредени разкошни тапицирани кресла и дивани. Кръглата масичка сякаш канеше сънената любовна двойка, надигнала се с мъка от удобното легло, да закуси на спокойствие.
Слугите внесоха багажа и церемониалмайсторът показа на Ондин къде е звънецът за прислугата. После обеща веднага да й изпрати камериерка. Макар да беше учтив и почтителен, любопитният му поглед издаваше, че скоро графинята ще се намери в центъра на придворните клюки. Но какво я беше грижа! Единственото й желание беше по-скоро да поговори с краля.
Странно защо Уоруик обиколи така внимателно всички помещения и дори почукваше по стените. Когато размени многозначителен поглед с церемониалмайстора, той го увери, че помещенията са „основно претърсени“.
Ондин понечи да попита какво означава това, но Уоруик не й позволи да се намеси.
— Негово величество играе тенис — рече той, след като церемониалмайсторът се оттегли. — Придружете ме, милейди. Ще вземем лодка, за да ни откара до кортовете.
Прекрасно, каза си Ондин. Така желаният разговор скоро щеше да се състои. Какво ли я очакваше…
По пътя към реката тя ускори крачка и Уоруик отбеляза любопитно:
— Вие май горите от нетърпение да изразите почитанията си на краля, милейди. Коя ли е причината?
Ондин го дари със сладка усмивка.
— Чувала съм, че бил забележителен мъж. И харесвал жените…
Пръстите му се впиха в лакътя й, но той не каза нито дума. Скоро двамата се качиха на корабчето, което потегли към тенис кортовете.
Когато слязоха на брега, бяха посрещнати от слуги в ливреи с чаши вино. Няколко зрители седяха на пейките и наблюдаваха играта на джентълмените, които сръчно изпращаха топките си над мрежата.
— Кралица Катрин — пошепна Уоруик и посочи към една пейка. Макар да не беше млада, Нейно величество имаше приятно, мило лице. Усмихната, тя бъбреше с придворните си дами. — А там са застанали лордовете Бъкингам, Буркхърст и Седли. Все фанфарони.
— Какво казахте? — засмя се Ондин.
— Казах, че са мързеливци и безделници, които мислят само как да си прекарат по-приятно времето. Пазете се от тези мъже.
— Повече, отколкото от вас ли? — Тя го погледна с добре изиграна невинност.
— Точно така.
— А коя е онази дама? — осведоми се любопитно тя и посочи към пейката, на която седеше красива тъмнокоса жена. Дук Бъкингам й подхвърли някаква забележка и тя избухна в звънък смях.
— Луиза, дукеса Портсмут.
— Любовницата на краля! И това в присъствието на жена му? — Ондин смръщи стъписано чело и Уоруик избухна в сподавен смях.
От другата страна на Луиза седеше висока, очарователна брюнетка с яркочервена уста, изкривена в кокетна гримаса. Тя отпиваше от виното си и небрежно късаше зърна едро грозде.