— Скъпа, уверена съм, че вие не сте нищо повече от една обикновена, макар и много изкусна курва — отбеляза с усмивка тя. — Ще го докажа и ще ви изоблича.
Ондин отговори любезно на усмивката й.
— Направете всичко, което смятате за нужно, Ан.
Тя срещна погледа на Хардгрейв и похотливото му хилене я накара да потрепери. Имаше чувството, че жадните му очи ще я погълнат. Виконтът се поклони още веднъж с учтивостта на съвършен джентълмен, после пришпори коня си и се отдалечи. Лейди Ан го последва неохотно.
Уоруик възседна Дракон, препусна към нея и улови юздите на кобилката.
— Върви по дяволите с твоя луд галоп! — изфуча гневно той. — Само на теб дължим тази неприятна сцена! Предупреждавам те, не се доближавай до Хардгрейв и Ан! Тези двамата не се спират пред нищо. Не им се доверявай!
— Нима ти не дари лейди Ан с пълното си доверие? Не й ли принадлежеше с душа и тяло?
— Ревнуваш ли, скъпа моя?
— Не, изпитвам само отвращение.
— Съжалявам, ако съм засегнал гордостта ти. Във всеки случай нека се постараем да избягваме подобни сцени в бъдеще. Отсега нататък ще си стоиш вкъщи.
— Ако надзирателят на затвора се беше показал малко по-великодушен, моят устрем към свобода нямаше да се прояви така необуздано и тази неловка сцена нямаше да се състои.
— Надзирател? Как смееш да говориш така с мен… — Той млъкна изведнъж, защото иззад дърветата се показа Джъстин.
— Преминали сте границата на земите ни!
— Знам — отговори Уоруик. — Съпругата ми беше тази, която премина границата.
Джъстин хвърли въпросителен поглед към снаха си, но Ондин само поклати глава. Тримата обърнаха конете си и мълчаливо потеглиха към дома.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Матилда чакаше на входната врата, за да съобщи на графа, че мосю Дьовин от Брюге го очаква в работната му стая. Когато забеляза сламките в косата на Ондин, тя възкликна удивено:
— О, милейди, случило ли се е нещо?
— Нищо лошо — отговори кратко Ондин и забърза нагоре към стаята си. Чу стъпки зад гърба си и без да се обръща, знаеше, че Джейк я е последвал.
Щом се прибра в спалнята си, тя свали мръсната рокля и облече чиста. После изчетка грижливо косата си, за да махне сламките и листата.
След това, за кой ли път вече, тръгна да се разхожда нервно напред-назад, защото имаше чувството, че таванът ще падне върху нея и ще я задуши. Когато не издържа и изскочи на коридора, намери Джейк, седнал на обичайното си място.
— Отивам в градината, Джейк.
— Но тази сутрин вече набрахте цветя, милейди, и украсихте къщата… — С тези думи той признаваше, че я наблюдава постоянно. Лицето му пламна от смущение.
— Тогава ще събера цветя за параклиса — отговори Ондин и тръгна надолу по стълбите. Волю-неволю, Джейк трябваше да я последва.
Подпомогната от стария Тим, който й донесе кошница и ръкавици, тя набра прекрасни червени рози. След това Джейк я придружи до параклиса и застана на пост пред вратата.
Ондин се възхити отново на стъклените прозорци, през които яркото следобедно слънце падаше във всички цветове на дъгата, разгледа високия свод и мраморните скулптури в страничните олтари. Тя мина бавно покрай тях и спря пред саркофазите на графа и графинята, които бяха умрели в един и същи ден — той на бойното поле, тя след падането по стълбата. Мраморните ангели, коленичили в краката на статуите, сякаш се молеха за вечен мир на мъртвите.
Малко преди олтара се издигаше статуята на първия Чатъм, норманина, завоювал си името „Звяра“. Простият камък беше толкова разяден от неумолимото време, че тя успя да разчете само част от надписа.
— Легендата ти ще живее вечно — прошепна почтително тя и помилва старите букви. Въпреки всичко тя обичаше наследниците на този мъж.
Гробът на Женевиев беше срещу саркофазите на последната графска двойка. Ондин застана пред него и колебливо се вгледа в каменната плоча. Макар да не беше страхлива, тя трепереше от някакво непознато чувство и не смееше да пристъпи по-близо. Затова отиде пред главния олтар, коленичи и започна да подрежда розите в мраморните вази.
Изведнъж чу стон и застина на мястото си. Шумът се повтори като шепнещ полъх на идващ незнайно откъде ветрец. Ондин огледа внимателно всички ъгли на параклиса, но тъй като вече се смрачаваше, видя само мистични черни сенки, заобиколени от пъстри воали прах.
— Кой е? — попита тихо тя и си припомни какво я предупреждаваше баща й. Никога не показвай страха си, за да не разкриеш на неприятеля слабостта си и той да се възползва от нея в своя изгода.
Никой не й отговори. Вероятно въображението й играеше лоша шега в тази тайнствена атмосфера. Тя се приведе отново над цветята и в следващия миг чу някой да шепне името й, толкова ясно и отчетливо, че я стресна и тя се убоде болезнено в трънчето на една роза.