О, да можеше да избяга още сега… Но не посмя. Трябваше й скромна тъмна наметка, за да се преоблече като поклонничка, трябваха й пари. В Лондон щеше да си набави дрехи, които подобаваха на положението й, да наеме карета и да се върне в отнетите си земи.
Сега обаче щеше да отиде в обора, да си избере кон и да намери подходящо седло и юзда. Затова остави свещта на прага, проби си път през храстите и хукна през поляната към обора.
По едно време спря и разтърси глава. Беше я обзела странна замаяност. Изведнъж пътят й се стори много по-дълъг, отколкото беше предполагала. Зави й се свят, земята се разлюля под краката й. Стомахът й се преобърна и тя прокле козето мляко, което открай време не можеше да понася.
Когато стигна до обора, трябваше да се залови за стената. Краката отказваха да я носят. Не, сега не биваше да се разболява — не и преди да беше напуснала Чатъм Менър и да се беше скрила на сигурно място!
Решена на всичко, тя събра остатъците от силите си, влезе в обора и огледа боксовете. Червенокафявата кобилка, която беше яздила веднъж, изцвили тихо и Ондин реши да вземе именно нея. Надникна в стаичката, където бяха окачени всевъзможни седла и юзди. След полунощ щеше да се измъкне през тайния изход, да дойде в обора, да оседлае кобилата и да избяга.
— Ондин! Какво правите тук? Бурята ще се разрази ей сега.
Ондин изпищя ужасено, когато тежка ръка падна на рамото и, и се обърна. Клинтан стоеше зад нея с голям чук в ръка и страхът й нарасна още повече. Той беше толкова мил и почтителен с нея — но нима можеше да бъде сигурна, че убиецът не беше именно той…
— Господи, този Уоруик ви е побъркал! Знае ли къде сте в момента?
— Аз… аз… — заекна безпомощно тя.
— Някой друг знае ли къде сте?
Ондин не можа да отговори. Устата й беше суха, силите я напуснаха и тя се олюля.
— Вие сте болна, Ондин. Елате, ще ви отведа в къщата.
— Не… — изхърка задавено тя.
— Не се страхувайте! Ще ви отведа до вратата и ще повикам мама да ви заведе в стаята ви, без Уоруик да забележи. Сигурно ще побеснее от яд, като узнае, че сте идвали в обора.
Ондин нямаше сили да се възпротиви и се опря на ръката му. Успя някак да се завлече до къщата. Пред очите й беше паднала мъгла. За Бога, каква беше тази странна болест? Чувстваше се почти като в Нюмаркет, където я бяха упоили.
— Ето, стигнахме. — Клинтън й помогна да се изкачи по стълбата. — Почакайте да повикам мама…
Ондин чуваше думите му някъде много отдалеч. Отчаяна, тя притисна с ръце слепоочията си.
— Ето я и мама. Тя ще ви сложи в леглото.
Смаяна, Ондин погледна в усмихнатото лице на Клинтън. В следващия миг усмивката се стопи в мрак. Нещо не беше наред. Отнякъде дебнеше опасност…
Една грижлива ръка прихвана рамото и.
— Болна ли сте, милейди?
— Да — пошепна немощно тя, — аз…
— Най-добре е веднага да си легнете. Аз ще ви помогна. — Ондин се облегна на рамото на икономката, която заговори с мек укор: — Не биваше да излизате от къщата в такова време. Успокойте се, утре няма да заминете. Вече знам какво се е случило с бедната Женевиев. Всичко знам. Открих тайната в параклиса. Когато узнае истината, Уоруик няма да ви отпрати.
Смисълът на думите й проникна бавно в помътеното съзнание на Ондин.
— Истината?
— О, да, милейди. Искате ли да се убедите със собствените си очи? Най-добре е веднага да отидем в параклиса.
Ондин прекоси без съпротива големия салон и затъмнената бална зала. Двете влязоха в параклиса и икономката я потегли към красивия саркофаг на Женевиев.
Каменната врата беше отново отворена и Ондин се взря неразбиращо в зейналата черна пропаст. На шиите на двете мраморни ангелчета висяха примки. Господи, това бяха бесилки!
Тя отвори уста, за да извика, но не произнесе нито звук. Студеният, смъртен страх й помогна отново да мисли разумно. Матилда възнамеряваше да я убие, осъзна тя, но как да се отбранява, като крайниците й бяха сковани от странно вцепенение?
— Вие сте ме упоили — прошепна безсилно тя. — Защо, за Бога?
— О, ти, сладко, красиво същество! — заговори гърлено Матилда.
Най-после Ондин видя лудостта в очите на старата жена. Твърде късно. Матилда, която беше обичала нежно Женевиев и бе проливала горчиви сълзи заради мнимото отпращане на втората графиня…
— Защо ли? — промърмори с отсъстващ вид икономката и се зае да стяга двете примки.
— Вие… вие сте обичали Женевиев. А аз… аз повярвах, че харесвате и мен.
— О, разбира се, че обичах Женевиев. Обичам и теб, сладката ми. Ето виж, тук има две примки. Не искам да си отидеш сама. Това беше грешката, която допуснах тогава с Женевиев.