Взря се замислено в лицето на чичо си. Защо не беше разбрала, че този човек е способен на толкова подлост и коварство? Около петдесетгодишен, той беше висок и строен, с гъста кестенява коса. Осанката му беше внушителна, лицето студено, с присвити очи и тесни устни.
— Добър ден, чичо — поздрави учтиво тя и направи опит да се усмихне.
— Ондин… — Той също изговори името й, сякаш имаше насреща си призрак. Очевидно беше повярвал в мнимата й смърт, причинена от разбойник по пътищата или може би от диво животно. А сега тя стоеше пред него, красива както винаги, облечена в елегантно палто от сребърна лисица, под което носеше разкошна рокля с пола от бяло кадифе и корсаж от снежнобял лен, украсен с дантели.
Очите му се присвиха още повече, ръката му се стегна в юмрук.
— Ти си жива! — произнесе задавено той.
— Да, чичо Уилям — отговори с тих смях Ондин.
Никак нямаше да съжалява, ако чичо й получеше удар.
— Как се осмеляваш да се появиш тук, предателко?
— Ти да не ме мислиш за глупачка? — попита иронично тя.
Чичото хвърли кратък поглед към Джем и заговори сърдито:
— Да влезем вътре. Онова, което имаме да обсъдим, не е предназначено за ушите на слугите. Погрижи се за багажа на лейди Ондин, Джем!
Той стисна до болка ръката на Ондин и я въведе в салона. Много й се искаше да го отблъсне, но се овладя. Трябваше да действа умно и да печели време.
По пътя към работната стая на Уилям тя надникна в трапезарията, която беше отдясно на големия салон. Нищо не се беше променило. В средата стоеше дългата маса в стил Тюдор, на лавиците блестяха сребърните съдове на майка й.
Уилям отвори вратата на работната си стая, която преди това беше неоспоримото царство на баща й. Широкият прозорец гледаше към добре поддържаната градина, останалите стени бяха покрити с етажерки за книги. Томовете бяха предимно на френски, защото чичо й смяташе, че френската култура ще му придаде известен шик.
Той затвори вратата, докато Ондин пристъпи към прозореца и се загледа в снега, който се стелеше навън.
— Къде беше толкова време, по дяволите? — попита гневно чичото.
Тя свали бавно кожата от раменете си и я остави на пейката под прозореца.
— На много места — например в ада.
Уилям я изгледа недоверчиво, отиде до масичката, на която бяха поставени множество бутилки и гарафи и си наля портвайн. Опразни чашата на един дъх, после седна зад писалището си и й направи знак да заеме място срещу него.
— Не би трябвало да ме гневиш с глупавите си шеги, скъпа племеннице, защото мога просто да щракна с пръсти и ще се озовеш в Тауър. Имам доказателства, че двамата с баща ти сте участвали в заговор срещу краля.
— Защо е тази комедия, чичо? Сега сме сами, няма нужда да се преструваш. И двамата знаем отлично, че съм невинна. Баща ми също не е имал намерение да убие Чарлз. Ти измисли цялата тази интрига, за да завладееш земите и титлата му.
Жестока усмивка заигра по тънките устни.
— Знаеш ли, Ондин, постъпи много лекомислено, като се появи тук. Баща ти загуби живота си, когато се опита да прониже краля. След този акт ние, твоето семейство, изпаднахме в немилост. Чарлз е умен и знае, че притежавам документи, които доказват вината ти, но като добър чичо ги крия и никога не бих ги извадил пред съда. Той не те преследва, защото има слабост към красивите млади жени, дори да са участвали в заговор срещу него заедно със злите си татковци. — Той се изправи, наля си още една чаша портвайн и предложи и на нея. — За съжаление ти се прояви като глупачка и пропиля шанса си. Ако се беше омъжила за Раул, сега щяхме да бъдем щастливо, единно семейство. Но ти го отблъсна и с това подпечата съдбата си. Сигурно разбираш, че не мога да те оставя жива.
Сърцето й биеше лудо, но тя се усмихна, отпи глътка портвайн и заговори спокойно:
— Тук ли ще ме убиеш — в работната си стая? Какво ще кажеш после на слугите? — Помълча малко и прибави подчертано бавно: — Докато не намеря смъртта си, дукеса Рочестър съм аз и никой друг.
— Докато навършиш двадесет и една години, ти си под моя опека. Остават ти цели две години до пълнолетие. Впрочем, аз нямам намерение да те убия със собствените си ръце. Палачът ще ми спести това усилие.
— Не, чичо, аз нямам намерение да умирам. Затова и се върнах.
— Това означава ли, че си готова да станеш жена на Раул?
— Това беше и твоята цел, нали? Ако застана пред олтара с Раул, така наречените доказателства ще изчезнат ли?
В този момент на вратата се почука и Уилям попита недоволно:
— Кой е?
— Аз съм, Раул.
Уилям скочи, дръпна сина си в стаята и бързо затвори вратата зад гърба му.
Раул застана пред писалището и се вгледа смаяно в Ондин. С тъмната си коса и махагоновокафяви очи той приличаше на баща си. Ако я нямаше жестоката линия около тънките устни, щеше да бъде забележително красив мъж. Очевидно се ползваше с пълни шепи от семейното богатство, защото носеше светлокафяв панталон от скъпа вълна, риза с богата дантелена яка и жакет от фин брокат. За да се убеди, че това наистина е братовчедка му, той докосна медноцветните коси, разпръснати по раменете й.