След като завърши представлението пред гостилницата, каруцата затрополи по-нататък. Ондин се опитваше да не чува подигравателните крясъци на множеството, особено мъжкия глас, който обясняваше на палача колко приятни неща може да направи с момичето, преди да го обеси. Скоро наближиха Тайбърн. На площада беше издигнато трикрако съоръжение, за което щяха да завържат въжетата. Конете, подплашени от силен удар с камшика, щяха да препуснат напред, а Ондин, Джоузеф и Малкият Пат щяха да увиснат на дебелата греда.
Мили Боже, дай ми бърз край, помоли се безмълвно девойката. Пред очите й причерня, зави й се свят, като видя препълнените трибуни. За място на пейките се плащаше по два шилинга. Измъчена, тя затвори очи и усети слънцето върху лицето си, както и мекия, влажен бриз, който обещаваше дъжд. След малко отвори очи и погледна към небето. Нима никога вече нямаше да види слънцето?
— Мисли за баща си, който е на небето, момиче! — пошепна й Джоузеф. — Той ще те прегърне и ще те отведе в един по-светъл свят, защото знае колко си добра.
Да умре — не! До последния си дъх щеше да се бори, да крещи, да рита и да хапе. Нищо няма да постигна, каза си отчаяно тя. Нямаше изход. Трябваше да се подчини безропотно на опредената й съдба и да не дава възможност на зрителите да се забавляват за нейна сметка. Опита се да кимне, но не можа, защото при всяко движение въжето около врата й се опъваше болезнено.
Най-после каруцата спря под бесилката. Дебелият монах мърмори неразбираеми молитви, а палачът попита осъдените дали имат да кажат още нещо.
Изведнъж Малкият Пат изпищя, започна да се моли за живота си и Ондин прехапа устни. Това момче нямаше още четиринадесет години, а щеше да увисне на бесилката само защото беше отсякло дърво, израснало случайно в гората на някакъв граф. Но нима нейното престъпление не беше също толкова нищожно?
Публиката се наслаждаваше на зрелището. Решена на всичко, Ондин скочи. О да, тя имаше какво да им каже!
— Наистина ли ви харесва отчаянието на това дете? — извика с ясния си глас тя и множеството занемя. — Ако наистина е така, надявам се един ден да изпитате отчаяна нужда от двата шилинга входна такса, за да не умрете от глад — или да напълните празните си стомаси с риба, уловена в реката на някой благородник. Страдайте с това момче! Или един ден ще разберете, че неговото страдание е вашето собствено…
— Обесете я! — изкрещя разярено някакъв мъж. Подкрепиха го и други. Те бяха дошли да гледат представление и нямаха нужда от проповеди, които събуждаха в сърцата им чувство за вина.
— Тишина! — заповяда съдебният служител Уилтън. Леко мърморене последва думите му и той се огледа изпитателно.
— Този май се опитва да удължи мъченията ни! — изсъска Ондин. — Какво чака още?
— Предложения за женитба.
— Какво?
Старият мъж вдигна рамене.
— Такъв е обичаят, момиче. Също като дългата процесия и бирата пред кръчмата. Ако някой мъж заяви, че ще се ожени за теб, ще те освободят.
Погледът на Ондин се плъзна неспокойно по лицата на околните. Не, тук нямаше никой, чието докосване би могла да изтърпи. Подли, мръсни негодници! И все пак сърцето й заби по-силно, защото изведнъж бе осъзнала колко отчаяно иска да живее. Беше готова да стори всичко, за да се изтръгне от лапите на смъртта.
— Много искам да взема момичето! — изрева един тлъст, плешив търговец. — Но жена ми ще убие и двама ни!
Публиката избухна в луд смях. Отвратителна измет, каза си Ондин. От друга страна обаче — ако някой от тези типове поискаше ръката й, тя щеше да бъде свободна. И преди да избяга, щеше да му даде да разбере какъв жалък негодник е.
Но кой би взел за жена една осъдена на смърт? Двете седмици в Нюгейт я бяха изтощили до смърт. Рошава и мръсна, дългата коса падаше по раменете и, цялата в сламки и прах. Хлътналите й бузи бяха прашни, роклята висеше като чувал на измършавялото й тяло.
— Е, нито едно момиче не се заинтересува от стареца и младежа — обяви чиновникът. — Не се намери и жених за младата дама. Значи трябва да ги обесим…
— Чакайте, сър! — Стресната, Ондин впи поглед в дребосъка, който тичаше към бесилката — грозен момък с дълъг, извит нос, но с весели тъмни очи. Не, той не беше от похотливите зяпачи. Беше облечен в ливрея на кочияш — строг черен жакет, опънат панталон и снежнобяла риза. Приличаше на слуга при някой благородник.
— Вие ли ще се ожените за това момиче? — попита ухилено чиновникът. — Мъж с такова лице очевидно може да си намери невеста само под бесилката на Тайбърн.
— Искам да поговоря с нея! — Дребният грозник пристъпи по-близо. — За убийство ли сте осъдена?