— Аз те излъгах — пошепна тя. — Когато се скрих в гората, един мъж ме намери и ме взе под своя закрила. Станах негова жена. Е, поне тогава вярвах, че сватбата ни е законна. Избягах му, защото беше недодялан селянин. Ако все още е жив, не мога да се омъжа за теб — не и преди той да умре или женитбата да се анулира. Трябва да го намерим.
Раул я изгледа невярващо.
— Значи не си невинното момиче, за което те смятах? Защо ме отблъскваш тогава?
— О, не, Раул! — Ондин прехапа устни и се постара да се разплаче. — Боя се за безсмъртната си душа, затова не мога да легна в обятията ти, докато съм жена на друг. Ако баща ти нареди да ме прегледа лекар, ще бъдем принудени да се разделим. Той няма да ни позволи да се обичаме…
— Люби ме тук! Сега!
— Готова съм, Раул! Но безсмъртната ми душа…
— По дяволите твоята безсмъртна душа! — изграчи възбудено младежът.
Никой от двамата не забеляза, че до отворената врата е застанал едър мъж и подслушва разговора им. Обзет от див гняв, Уоруик все пак успя да се овладее и устоя на желанието си да просне Раул Довьо на земята с. Един-единствен юмручен удар. Търпение, само търпение, внушаваше си той. Макар че му беше безкрайно трудно да се удържа, докато гледаше прекрасната си съпруга в ново палто от сребърна лисица да флиртува безсрамно с този негодник.
Раул коленичи пред Ондин си и заговори с жар:
— Татко няма да ти стори нищо, кълна ти се! А аз ще намеря мъжа ти в най-скоро време! Вярвай ми!
— Да, Раул, да! Много съм ти благодарна! — Ондин се усмихна и помилва косата му. После го улови за ръка и двамата излязоха от стаичката.
Придобила нова самоувереност, Ондин се държа на вечерята по-очарователно от всякога. Нахрани се с голям апетит, бъбрейки възбудено с Уилям и Раул. После им посвири на спинет, а преди да се оттегли в покоите си, разреши на Раул да я целуне по бузата и се изчерви като девица. Чичото я придружи до горе и когато спряха пред вратата на стаята й, отбеляза подозрително:
— Промяната в теб ме смайва, дукесо. По всичко личи, че е искрена.
Правейки се на обидена от съмненията му, Ондин вдигна вежди.
— Реших, че е време да заживея по свой вкус, чичо. Пък и какво бих могла да постигна срещу вас двамата? Кой ще ме закриля, кой ще се грижи за мен, ако ви няма?
— Значи най-после си се примирила със съдбата си?
— Нещо повече, дори съм доволна.
Уилям кимна, макар да не беше напълно убеден, и се запъти към покоите си.
Ондин зарези вратата на стаята си и се изсмя злобно. Съблече се, тананикайки весела песничка. Облечена само в тънка долна риза, тя се изтегна на леглото. На следващата сутрин щеше да претърси отново стаята на чичо си. Този път щеше да бъде по-внимателна и да си даде повече време.
— Добър вечер — проговори дълбок глас и я изтръгна рязко от мислите й. Ондин се сви на кълбо, притисна с ръка лудо биещото си сърце и огледа стаята, огряна само от бледата светлина на малката настолна лампа. На тоалетната й масичка седеше едра фигура и люлееше дългите си крака.
Господи, кой беше този непознат? Ондин отвори уста, за да изпищи, но мъжът се втурна към нея и силната му ръка затисна устните й.
— Тихо, графиньо — или дукесо, както ще трябва да те наричам за в бъдеще! Не се страхувай, аз съм — недодяланият селянин, за когото бе принудена да се омъжиш!
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Уоруик! — прошепна смаяно Ондин, когато графът свали ръката си от устата й. Не можеше да повярва на очите си.
— Същият, скъпа.
Противоречиви чувства изпълваха сърцето й — гореща любов, дива радост от новата среща, смайване, страх, ужас. Ако го хванеха, щяха веднага да го убият. Никой нямаше да обвини настойника й, че е убил мъжа, проникнал в спалнята на „невинната“ му племенница.
Леденият поглед на Уоруик я уплаши още повече. И какво означаваше това странно облекло, цялото в сажди?
— Господи! Ти си новият ковач — сети се изведнъж тя.
— Същият, скъпа — повтори той.
Стаята се завъртя пред очите й. Как да се справи с всичко това? Олюля се и падна в ръцете му. Той я отнесе бързо на леглото, сложи я да легне и приседна до нея.
— Какво правиш в Довьо Плейс? — попита тихо тя, все още замаяна.
— Не можеш ли да отгатнеш? Искам отново да те взема под крилото си.
— Но…
— Макар да си едно измамно, коварно зверче, скъпа ми дукесо, аз все още съм твой законен съпруг.
— Онова, което става в тази къща, изобщо не те засяга.
— Това е една голяма заблуда. Всичко, което се отнася до теб, ме засяга твърде много. Как можа да извършиш този тежък грях — да напуснеш съпруга си? — Уоруик се ухили подигравателно. — Помисли за безсмъртната си душа!