— О, защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Как влезе в стаята ми?
— През балкона. И ще остана при теб, колкото си искам.
— Ти не разбираш ли? Ще те убият!
Графът вдигна равнодушно рамене.
— Това ще те натъжи ли?
— А как иначе! Аз ти дължа живота си и не искам да умреш заради мен. Трябва веднага да се махнеш оттук. Сигурно си много смешен в ролята на ковач.
— Не си права. Справям се много добре с този занаят. Освен това бих се зарадвал, ако чичо ти и прекрасният му син поискат да ме убият. С какво удоволствие бих ги пронизал с меча си или бих пречупил предателските им вратове… — Той изгледа с усмивка очернените си пръсти. — Повярвай, скъпа — тези ръце могат да размахват умело ковашкия чук, да спасят света от двама изпечени негодници — и да вразумят една непокорна съпруга!
— Уоруик Чатъм, аз свърших с теб! — изсъска вбесено Ондин. Този човек не беше с ума си! Дори не смяташе за нужно да говори тихо. — Ти се ожени за мен само за да откриеш кой е убил Женевиев. Сега знаеш и трябва да сдържиш дадената дума. Обеща да ми подариш свободата…
— Но ти дори не си даде труд да останеш още малко в Чатъм Менър, за да разбереш имам ли намерение да те освободя.
— Аз… не можех. Ти щеше да ме изпратиш в Колониите. Освен това сега знаеш причината, поради която бях длъжна да остана в Англия.
Уоруик въздъхна с болка. Онази нощ трябваше да й признае любовта си — и да изтръгне от устата й признание, че споделя чувствата му… Така сигурно нямаше да му избяга.
— Няма да постигнеш онова, което си си наумила, Ондин.
— Напротив, ще го постигна! Имението и титлата са моя законна собственост. И откъде знаеш…
— Бях при краля.
— Тогава сигурно знаеш, че все още ме подозират в държавна измяна и ако ме заловят, ще ми вземат главата.
— Чарлз е готов да те помилва.
— Дори ако законът ме е осъдил? Дори ако го направи, петното ще остане завинаги по лицето ми. А името на баща ми ще се свързва винаги с дело, което не е извършил.
— Все пак знаеш, че Чарлз вярва в невинността ти. Нали си говорила с него.
— Нямаме доказателства. Мога да ги набавя само аз.
Уоруик помълча малко и попита:
— Ясно ли ти е какво мога да направя? Имам пълното право да дойда тук с кралски войници и да изискам връщането ти в Чатъм Менър. Все едно дукеса или не — ти си моя жена.
— Уоруик, моля те! Имам само месец време, докато ме принудят…
— Да станеш съпруга на двама мъже, скъпа моя.
Ондин навлажни с език пресъхналите си устни и нервно поклати глава.
— Никога няма да се съглася да стана жена на Раул.
— Когато те видях тази сутрин с братовчед ти, останах със съвсем друго впечатление. Знаеш ли колко ми се искаше да го просна на земята?
— Уоруик, аз трябва да намеря подправените документи и да докажа невинността си.
— Няма да издържа цял месец да те гледам с него.
Сърцето на Ондин заби лудо.
— Ще си заминеш ли, без да се намесваш?
— Напротив, ще остана тук, за да се намеся, когато отидеш твърде далеч. Не ми харесва това, което правиш. Постъпката ти е лекомислена и опасна. Няма да напусна Довьо Плейс. Ще те охранявам ден и нощ. Давам ти две седмици, не цял месец.
— Две седмици!
— Датата на сватбата наближава, скъпа моя, и положението ти става все по-опасно. Ако ти наредя да изоставиш някои дейности, които са твърде рисковани, ти ще се подчиниш веднага и няма да действаш въпреки волята ми, разбрахме ли се, скъпа?
— Момент, момент! — отговори възмутено Ондин. — Както междувременно си разбрал, аз не съм крадлива селянка, а дукеса Рочестър и няма да ти позволя да ме командваш като…
— Даже ако във вените ти течеше кръвта на стотина кралици, щеше да ми бъде все едно. Ти ще ме слушаш, защото си моя съпруга и аз съм длъжен да те защитавам — и защото няма да позволя никой друг да притежава онова, което е мое.
— О, Уоруик, толкова ли не разбираш? Ти си в голяма опасност!
— Тихо! — изсъска внезапно мъжът и впи поглед във вратата. Ондин напрегна слух и също чу отдалечаващи се стъпки.
— Изчезвай оттук, моля те! — пошепна уплашено тя. — Побързай!
Уоруик поклати глава.
— Тази нощ ще остана при теб.
— Недей, моля те!
— Ти си моя жена, Ондин.
— Не и тук…
— Навсякъде.
— Но… ти си толкова мръсен.
— Все ще ме изтърпиш.
— Моля те, Уоруик, иди си най-после…
Протестът беше безполезен. Той се приведе към нея, устните им се срещнаха и въпреки цялото си отчаяние Ондин потъна в морето на насладата. Целувката беше дълга, нежна и в същото време страстна. Когато се изправи, Уоруик се усмихна меланхолично.