— Къде е тя?
Мечът ей сега щеше да го прониже! Обзет от смъртен страх, Уилям се опита да преглътне и с трепереща ръка посочи към гората.
— Там! — произнесе задавено той. — Избяга. А Раул…
Уоруик не го слушаше. Той полетя към гората и Уилям Довьо въздъхна облекчено. Разтърка ожуленото си гърло и понечи да стане, за да последва Чатъм.
— Стой! — Тежка ръка се отпусна на рамото му.
Мъжът се обърна и се усмихна измъчено. Този зимен ден беше пълен с духове. Само преди малко мъртвецът се беше събудил за нов живот, а сега пред него стоеше двойникът му, малко по-нисък и по-строен. И очите му не бяха златнокафяви като на тигър, а смарагдовозелени. А зад него вървеше още един дух.
— Какво става тук? — попита зеленоокото чудовище. Уилям погледна покрай него и видя, че в двора влиза още една карета. Слязоха двама мъже и една дама, всички облечени изискано, и погледнаха към тях. На лицето му светна усмивка, той вдигна ръка и им махна.
Зеленоокият демон го сграбчи нетърпеливо за раменете и го разтърси.
— Къде са лорд Хардгрейв и Ондин? Къде е лорд Чатъм!
— В гората! — отговори Уилям и с усмивка посочи заснежената поляна. — Искате ли да отидем всички?
— Хардгрейв…
— Вероятно е мъртъв. — Уилям въздъхна и сведе глава. — Знаех си аз, че трябваше да я убия още с идването й тук! Но синът ми Раул искаше непременно да я има… — Той избухна в истеричен смях. — Сега и той ще умре!
Джъстин и Клинтън размениха стъписани погледи. После решиха да оставят Довьо на мира и се втурнаха към гората.
Потокът беше бърз и дълбок. По водата святкаха мънички сребърни кристалчета. Плискащите се вълни отразяваха слънчевата светлина.
— Най-после си моя, Ондин! Сега ще си платиш за всичко, което ми стори.
Раул я сграбчи за рамото и от гърлото й се изтръгна ужасен вик. Снегът беше заглушил стъпките му и той бе успял да се промъкне незабелязано.
Той я обърна към себе си, главата й политна назад.
— Проклета курва, защо непрекъснато ме отблъскваше? Щях да те спася. Сега обаче е късно…
Побеснял от гняв, той я блъсна в снега.
— Ти си луд, Раул! Никога, дори с цената на живота си, няма да лежа в прегръдката ти. Ти уби баща ми… — Хълцания задушиха думите й. — После застреля коварно мъжа ми! И след хиляда години няма да понеса близостта ти! Колко е сладка мисълта за смъртта, сравнена с отвращението от окървавените ти ръце!
Лицето му се разкриви от гняв, той вдигна ръка да я удари, но Ондин го изпревари. Хвърли се надолу по склона и се затъркаля към водата.
— Не! — изпищя тя, когато Раул се втурна след нея. Без да мисли какво прави, тя се хвърли в ледените води.
Тежкото кожено палто я повлече към дъното, студът скова крайниците й. Все пак тя успя да изплува на повърхността и пое въздух. Течението я повлече и тя се изпълни с надежда, че ще успее да излезе на брега.
— Чакай!
Този вик, странно познат, дойде някъде много отдалеч. Гласът на Уоруик? Тя изплака и потъна отново. Сигурно я дебнеха сенките на смъртта. Дали Уоруик щеше да я чака на брега?
— Ондин! Опитай се да се захванеш за нещо! Аз ще ти помогна!
Ондин се засмя и заплува надолу по потока. Смъртта не беше страшна, тя щеше да я заведе при Уоруик…
Две силни ръце я сграбчиха и я понесоха срещу течението. Тя вдигна глава, разпозна небръснатите, омазани със сажди бузи и окървавеното слепоочие.
— Любов моя — прошепна безсилно тя и затвори очи.
След малко обаче потръпна от студ и от съзнанието, че е още жива. Къде бяха ръцете, които я прегръщаха? Сега лежеше на брега и трепереше, главата й бучеше. Опря се на лакът и се огледа объркано.
— Бийте се, дяволите да ви вземат!
Гласът на Уоруик! Веднага го позна по властния тон. Ето и мокрия му гръб! Опрял ръце на хълбоците, той стоеше на брега и сочеше към свитата в снега фигура.
— Не мога да забия нож в гърба ви, човече! Вдигнете оръжието си и се бийте като мъж!
— Пощадете ме! — хленчеше Раул. — Дукесата е ваша. Кълна се, че никога не съм я докосвал! Вземете си я!
— По дяволите, станете и се бийте като мъж, чувате ли!
Прозвучаха и други гласове, чуха се наближаващи стъпки. Някой се затича към Ондин, свали широката си наметка, уви я в нея и я вдигна на ръце. Тя се вгледа смаяно в зелените очи, които светеха от радост и страх. Не беше очаквала, че ще ги види още веднъж.
— Джъстин! — прошепна с обич тя и помилва бузата му.