— Да.
Поклатих глава разочаровано.
— Какво означава това?
— Не знам. — Усещах как пръстите му вече галеха ръката ми. Кожата му жужеше от електричество и това не приличаше на нищо друго, което познавах.
— Защо продължаваш да ме докосваш? — попитах ядно.
— Харесва ми.
Божичко, и на мен ми харесваше, но не биваше.
— Деймън…
— Да се върнем на следата. Знаеш какво означава това.
— Че не се налага да виждам физиономията ти извън училище?
Той се разсмя и смехът му отекна през тялото ми.
— Означава, че вече си вън от опасност.
По необясним начин, без изобщо да разбирам как, свободната ми ръка се опря в гърдите му. Сърцето на Деймън биеше силно и учестено. Точно като моето.
— Струва ми се, че това, че няма да те виждам надделява над безопасността.
— Продължавай да си го повтаряш, ако това те кара да се чувстваш по-добре — брадичката му докосна леко косата ми, а сетне се плъзна по бузата ми. Потреперих. В заредения с електричество въздух наоколо една искра изпука и скочи от неговата кожа върху моята. — Но и двамата знаем, че това е лъжа.
— Не е лъжа. — Вдигнах глава нагоре. Дъхът му ме погали по устните.
— Ние пак ще се виждаме — измърмори той. — И недей да ме лъжеш. Знам, че това те прави щастлива. Ти сама ми каза, че ме желаеш.
Почакай малко.
— Кога?
— При езерото. — Той наклони глава на една страна, а аз в този миг трябваше да се отдръпна, но не го направих. Устните му се извиха многозначително и той пусна китката ми. — Ти каза, че ме желаеш.
И другата ми ръка се намери на гърдите му — ръцете ми действаха по своя воля. Аз не отговарях за тях.
— Било е от треската. Изгубила съм си ума.
— Говори каквото си искаш, Кити. — Деймън ме улови за кръста и с обезпокоителна лекота ме сложи да седна на ръба на бюрото. — Но аз знам истината.
Дишах на пресекулки.
— Ти нищо не знаеш.
— А-ха. Знаеш ли, много се уплаших за теб — призна той и като разтвори краката ми, се приближи застрашително към мен. — Ти не спираше да зовеш името ми, но колкото и да ти повтарях, че съм там, сякаш не ме чуваше.
За какво говорехме? Ръцете ми се намираха върху корема му. Мускулите под пуловера му бяха твърди и стегнати. Плъзнах ръце отстрани на тялото му с намерението да го отблъсна, но вместо това го стиснах силно и го притеглих към себе си.
— Уха, сигурно изобщо не съм била на себе си.
— Уплаши ме.
Преди да мога да отговоря или да осмисля факта, че Деймън се е уплашил от болестта ми, устните ни се срещнаха. Пръстите ми се забиха през пуловера, мозъкът ми ИЗКЛЮЧИ и… и, о, божичко, целувките му бяха страстни, те изгаряха устните ми, докато ръцете му се впиха в кръста ми и ме притиснаха плътно към него.
Деймън ме целуваше като човек, умиращ от жажда, който пие на големи глътки, без да си поема въздух. Той захапа долната ми устна, после се отдръпна за миг, след което отново впи устните си в моите. Опияняващи, буйни емоции водеха битка помежду си в мен. Не исках целувките му, защото те бяха плод единствено на връзката между нас. Не спирах да си повтарям това, дори когато плъзнах ръце нагоре по гърдите му, а после обвих врата му. Ръцете на Деймън се плъзнаха под тениската ми и сякаш докоснаха нещо дълбоко в мен, изпълниха с топлината си всяко кътче в мен, което тънеше в мрак.
От допира и целувките му сякаш отново ме хвана треската. В мен бушуваше пожар. Тялото ми гореше. Светът бе в пламъци. Разлетяха се искри. Аз простенах.
Тогава се чу ПУК! и ПРАС!
И миризмата на изгоряла пластмаса изпълни тясната преграда. Отделихме се един от друг задъхани тежко. Над рамото му видях как от един допотопен монитор се извиват тънки струйки дим. Мили боже, това всеки път ли щеше да се случва?
И какво за бога изобщо правех? Бях решила, че няма да имам никакво вземане-даване с Деймън — нито целувки… нито докосване. Още се чувствах уязвена от неговото отношение от първата ни среща. Болката и срамът още ме измъчваха.
Отблъснах го. Грубо. Деймън ме пусна и се вгледа в мен така, сякаш бях изритала кученцето му под гумите на някоя кола. Извърнах поглед и избърсах уста с опакото на ръката си. Това не помогна. Той беше полепнал по мен, беше в мен.
— Боже, та на мен дори не ми харесва да те целувам.
Деймън се изправи в цял ръст.
— Ще се осмеля да не се съглася. И ми се струва, че компютърът ще ме подкрепи.