Кариса ме съжали и тихо каза:
— Викаше насън Деймън.
Отпуснах лице в ръцете си и изстенах.
— О, боже.
— Беше много мило — засмя се Лиса.
Минута преди звънецът да удари, почувствах прекомерно познатата топлина по врата си и вдигнах глава. С наперена походка в класната стая влезе Деймън. Без учебник както обикновено. Носеше си тетрадката, но според мен никога не си записваше нищо в нея. Започвах да подозирам, че учителят ни по математика е извънземен, защото иначе не можех да си обясня как успява да му се размине това, че в час не прави нищо.
Той мина край мен, без да ме погледне. Извърнах се назад.
— Трябва да говоря с теб.
Той се настани на стола.
— Добре.
— Насаме — прошепнах му.
Деймън се облегна назад, без да променя изражението си.
— Ще се срещнем в библиотеката по време на обяда — тогава никой не стъпва там.
Направих физиономия, после се обърнах рязко напред. След около пет секунди усетих как ме мушка в гърба с химикалката си. Поех си дълбоко въздух, запасих се с търпение и се обърнах с лице към него. Деймън беше наклонил чина си напред. Деляха ни само няколко сантиметра.
— Да?
— Изглеждаш много по-добре отколкото последния път, когато те видях — ухили се той.
— Благодаря — измърморих.
Погледът му зашари по мен. Знаех какво прави — търсеше следата.
— Знаеш ли какво?
Килнах глава на една страна и зачаках.
— Вече не светиш — прошепна той.
Усетих как ченето ми увисва от изненада. В понеделник греех като дискотечна топка, а днес следата бе изчезнала?
— Ама никак ли?
Той поклати утвърдително глава.
Часът започна и трябваше да се обърна напред, но изобщо не внимавах. Мислите ми се въртяха около факта, че вече не светех. Трябваше да ликувам от радост, и да, аз ликувах от радост, но връзката все още бе тук. Надеждата ми, че ще се изпари заедно със следата, беше пълна измишльотина.
След часа помолих момичетата да предадат на Ди, че ще закъснея за обяда. Те бяха дочули част от разговора ни и Кариса не спираше да се кикоти, а Лиса се впусна във фантазиите как ще го направим в библиотеката. Все неща, които не ми трябваше да знам. Нито да мисля за тях. Но ето на, че тъкмо за тях мислех, защото много лесно можех да си представя как Деймън ме въвлича в подобно нещо.
Сутрешните часове се влачеха безкрайно. Щом ме видя да влизам, господин Гарисън ококори очи, а после продължи както обикновено да ми хвърля недоверчиви погледи през целия час по биология. Той беше нещо като неофициалният пазител на хората от Лукс, които живееха извън чуждоземната колония. Изглежда, че несветеща аз привличах пак толкова внимание, както и докато светех. Може би това се дължеше на безпокойството на учителя ни, че знаех кои са в действителност.
Господин Гарисън тъкмо тръгна към прожектора, когато вратата се отвори и в стаята влезе момче с тениска на Пакман, която беше просто фантастична. Тих шепот премина през класа, когато непознатото момче подаде една бележка на учителя.
Явно беше, че е нов тук. Кестенявата му коса беше ужасно рошава, но сякаш нарочно бе направена така. Беше привлекателен, със златиста кожа и самоуверена усмивка на лицето.
— Имаме нов ученик — рече господин Гарисън и остави бележката на бюрото си. — Блейк Сондърс от…?
— Калифорния — отвърна момчето. — Санта Моника.
Оттук-оттам се чуха няколко „ооо“ и „ааа“. Лиса се поизправи. А аз ликувах — вече няма да съм „новото момиче“ в класа.
— Добре, Блейк от Санта Моника. — Господин Гарисън огледа стаята и погледът му се спря на празното място до мен. — Седни ето там. С нея ще работите заедно в лабораторията. Приятно прекарване.
Присвих очи и изгледах господин Гарисън — не бях сигурна дали това „Приятно прекарване“ бе слабо прикрита обида или тайна надежда, че земното момче ще отклони вниманието ми от извънземното.
Блейк се приближи, сякаш без изобщо да забелязва любопитните погледи, настани се до мен и се усмихна.
— Здрасти.
— Здрасти. Аз съм Кейти от Флорида. — Усмихнах се сърдечно. — Вече съм известна като „момичето, което вече не е ново в класа“.
— А, разбирам. — Блейк погледна към господин Гарисън, който буташе количката с прожектора към средата на стаята. — Малък град, няма много нови лица, всеки се взира любопитно?
— На прав път си.