— Пак повтарям, не знам. Аз просто ти обяснявам етапите от процеса. Към средата на двайсетия век вече е съществувала стандартната жена, стандартната ситуация. Вярно, имало е режисьори и продуценти, които по онова време се опитвали, и то успешно, да създават културни и идеологически филми като средство за внушаване на идеи, за издигане съзнанието на масите. Но това явление е било краткотрайно. През 1956 г. учените откриват центровете на удоволствието, разположени в мозъка, доказват опитно, че електрическото стимулиране на определена част от мозъчната кора предизвиква силна сладострастна реакция у човека. Трябвало обаче да изминат двайсет години, преди това откритие да получи широко достояние. Прожектирането на първия триизмерен филм с частично участие на зрителите е означавало смъртна присъда за интелектуалния филм. Публиката вече е усещала миризмите, вълненията, можела е, макар и отчасти, да се вживява в това, което е ставало на екрана. Цялата икономика е била разтърсена из основи — едно безпрецедентно явление. Едно жадуващо за удоволствие, лукс и власт човечество е жадувало за едно — да бъде задоволено срещу малко пари.
— А онирофилмът?
— Онирофилмът се появява в цялото си съвършенство няколко години по-късно. Широката публика много скоро се убеждава, че няма действителност, която да превъзхожда сънищата. Когато участието е пълноценно, всяка конкуренция на природата е просто смешна, всеки бунт — излишен. Ако продуктът е съвършен, потребителят е доволен, а обществото е непоклатимо. Ето каква е системата, София. И тя, бъди уверена, няма да бъде променена нито от твоите временни кризи, нито от мелодраматичните брътвежи на натуристите, на тези безскрупулни хора, които събират средства не за тържеството на една предварително обречена на неуспех идея, а за лична изгода. Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Миналата седмица един от главатарите на Лигата за борба против сънищата, Херман Уолфрид, отишъл в компанията Норфолк. И знаеш ли защо? Искал да му направят онирофилм лично за него, с участието на пет известни актриси — някаква главозамайваща оргия. Компанията приела поръчката. Пък ако Уолфрид пукне, негова си работа.
София Барлоу скочи.
— Брадли, ти лъжеш! Лъжеш нарочно, и то най-нахално!
— Имам доказателства, София. Лигата за борба против сънищата е организация за хаплювците, за неизлечимите хипохондрици, за привържениците на миналото. Сред масите може да съществуват някакви останки от религиозни чувства, но горе, по върховете, е само алчност.
Очите на София се наляха със сълзи. Брадли се доближи до нея и сложи нежно ръце на раменете и, сякаш искаше да я закриля.
— София, не мисли повече за това.
Побутна я към писалището, отвори едно чекмедже и извади оттам малка, плоска четвъртита кутия.
— Вземи — рече Брадли.
— Какво е това?
— Подарък.
— За мен ли?
— Да, затова те извиках в моя кабинет. Ти си участвувала в двайсет филма на нашата компания… Това не е никак малко. Подаръкът на компанията е малко признание за твоите заслуги…
София понечи да отвори кутията.
— Недей — посъветва я Брадли. — Ще я отвориш в къщи. А сега си върви, имам много работа.
Пред сградата имаше цяла редица хелитаксита. София се качи в първото, измъкна някакво списание от страничния джоб, запали цигара и започна да се взира доволна в собствения си образ на корицата. Хелитаксито се издигна плавно и се насочи към центъра на града.
Устните й бяха полуотворени, сякаш се предлагаха, и едни багри, едни контрасти между светлините и сенките, едно двусмислено изражение… Всяка подробност бе умело дозирана.
София се огледа като в огледало. На времето работата на актрисата е била свързана с редица отрицателни страни. Когато са снимали любовна сцена, тя е имала партньор от плът и кръв, тя трябвало да го целува, да понася физическия допир с него, да понася целувките му, думите, които й шепнел. Камерата заснимала сцената, после зрителите я гледали на екрана. Сега беше съвсем различно. Сега имаха на разположение „Адам“ — манекен, наблъскан с електронни уредби, с две миниатюрни снимачни камери, разположени в очните кухини. „Адам“ беше истинско чудо за сетивност — ако актрисата го погалеше, съответната лампа записваше усещането за милувка и го фиксираше в касетката на онирофилма заедно с образа. Така потребителят, който по-късно щеше да използува тази касетка, щеше да долови тази милувка с цялата й чувственост, превръщаше се в пълноценен участник, не беше пасивен зрител.
Разбира се, имаше онирофилми за мъже и онирофилми за жени. Те не бяха взаимнозаменяеми — ако някой потребител, подтикнат от похотливо желание, сложеше в приемателния си шлем касетка, предназначена за потребителките, щеше да си докара страшно главоболие, освен опасността сложните съоръжения на апарата да прегорят.