Рей Бредбъри
Онзи, който чака
Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога. Просто чакам. Аз съм мъгла, лунна светлина и памет. Тъжен съм, и стар. Понякога падам като дъжд в кладенеца. Паяжини се образуват върху водната повърхност, където падат бързите ми капки. Чакам в прохладната тишина. И ще дойде ден, когато чакането ще свърши.
Утро е. Чувам мощна гръмотевица. Надушвам огън в далечината. Чувам дрънчене на метал. Чакам. Слушам.
Гласове. Далечни.
— Добре!
Един глас. Чужд глас. Чужд език, който не мога да знам. Нито една позната дума. Слушам.
— Пуснете хората!
Скърцане на пясък.
— Марс! Това значи е Марс!
— Къде е знамето?
— Ето, сър.
— Добре, добре.
Слънцето се е издигнало високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам като прашец, невидим и стелещ се като мъгла в топлата светлина.
Гласове.
— От името на Земното правителство обявявам това място за Марсианска територия, поделена поравно между държавите-членки.
Какво казват? Въртя се в слънчевите лъчи като колело, невидим и търпелив, златист и неуморен.
— Какво е онова там?
— Кладенец!
— Не!
— Хайде стига. Да, разбира се!
Приближава топлина. Три неща се навеждат над ръба на кладенеца и моята прохлада се издига към тях.
— Страхотно!
— Мислиш ли, че водата е добра?
— Ще проверим.
— Някой да донесе лабораторна бутилка и въже.
— Отивам!
Бягащи стъпки. Връщат се.
— Ето.
Чакам.
— Пускай. Полека.
Отгоре проблясва стъкло и бавно се спуска с въжето. Водата леко се раздвижва, когато съдът я докосва и се пълни. Издигам се в топлия въздух към ръба на кладенеца.
— Готово. Искаш ли да опиташ водата, Риджънт?
— Дай да я видя.
— Ама че красив кладенец. Вижте само как е изграден. Колко стар е според вас?
— Един Бог знае. Вчера, когато кацнахме в другия град, Смит каза, че от десет хиляди години на Марс няма живот.
— Леле!
— Как е водата, Риджънт?
— Чиста като сребро. Пийни една чаша.
Плисък на вода в горещата слънчева светлина. Сега се рея като прах, като канела на лекия ветрец.
— Какво има, Джоунс?
— Не знам. Страшно ме заболя глава. Съвсем неочаквано.
— Пи ли от водата?
— Не, не съм. Не е от нея. Просто се наведох над кладенеца и изведнъж главата ми сякаш щеше да се разцепи. Сега ми е по-добре.
Вече знам кой съм.
Казвам се Стивън Ленард Джоунс, двайсет и пет годишен, току-що долетял с ракета от планета на име Земя. Стоя с приятелите си Риджънт и Шоу край един стар кладенец на планетата Марс.
Поглеждам златистите си пръсти, загорели и силни. Поглеждам дългите си крака, сребристата си униформа, приятелите си.
— Какво има, Джоунс? — питат те.
— Нищо — отвръщам им аз. — Абсолютно нищо.
Храната си я бива. От десет хиляди години не бях ял. Докосва нежно езика ми, а виното сгрява. Заслушвам се в гласовете. Изговарям думи, които не разбирам, но и някак разбирам. Вкусвам въздуха.
— Какво има, Джоунс?
Накланям тази своя глава и отпускам ръцете си, държащи сребърните прибори за хранене. Усещам всичко.
— Какво искаш да кажеш? — изговаря гласът, тази моя нова придобивка.
— Дишаш странно. Кашляш — казва другият.
— Може малко да съм настинал — произнасям дума по дума.
— После се обади на доктора.
Кимам. Приятно е да се кима. Приятно е да се правят няколко неща след десет хиляди години. Приятно е да дишаш, приятно е да усещаш как слънцето навлиза дълбоко в плътта ти и продължава още по-надълбоко, приятно е да усещаш структурата от кост, финия скелет, скрит в затоплената плът, приятно е да чуваш звуците много по-ясно и близко, отколкото бяха в каменните дълбини на кладенеца. Седя омагьосан.
— Хайде, Джоунс. Събуди се. Трябва да се размърдаме!
— Да — отвръщам аз, хипнотизиран от начина, по който се образува думата — като вода на езика, след което се отронва с бавна прелест във въздуха.
Вървя. Приятно е да се върви. Извисявам се и земята е далеч, когато я гледам с очите на главата си. Като да живееш на върха на отвесна скала и да си щастлив от това.
Риджънт застава до каменния кладенец и гледа надолу. Останалите са отишли да мърморят на сребърния кораб, от който се излезли.
Усещам пръстите на ръката си и усмивката на лицето си.
— Дълбок е — казвам.
— Да.
— Нарича се Кладенец на душите.
Риджънт вдига глава и ме поглежда.