— Откъде знаеш?
— Нима не ти прилича на такъв?
— Никога не съм чувал за Кладенец на душите.
— Място, където чакащи неща, имали някога плът, чакат и чакат — казвам аз и докосвам ръката му.
Пясъкът е огън, корабът е сребърен огън в дневната жега. Приятно е да се усеща жега. Звукът от стъпките ми по твърдия пясък. Слушам. Звукът на вятъра и слънцето, изгарящо долините. Долавям миризмата на кипналата по пладне ракета. Стоя под люка.
— Къде е Риджънт? — пита някой.
— Видях го при кладенеца — отвръщам.
Един от тях тича към кладенеца. Започвам да треперя. Ситна тръпка, скрита дълбоко, но изведнъж станала много силна. И едва сега го чувам, сякаш е бил много добре скрит в кладенеца. Глас, викащ дълбоко в мен, тънък и уплашен. Изплаква Пусни ме, пусни ме и имам чувството, сякаш нещо се опитва да се освободи, блъскане по врата на лабиринт, втурване по тъмни коридори, ехо и викове.
— Риджънт е в кладенеца!
И петимата се втурват. Тичам с тях, но ми е зле и се треса целият.
— Сигурно е паднал. Джоунс, ти беше с него. Видя ли нещо? Джоунс? Говори, човече.
— Какво има, Джоунс?
Падам на колене от силната треска.
— Болен е. Някой да ми помогне.
— От слънцето е.
— Не, не е от слънцето — промърморвам.
Слагат ме да легна, пристъпите идват и си отиват като земетресения, а скритият дълбоко в мен глас крещи Аз съм Джоунс, аз съм, това не е той, не е той, не му вярвайте, пусни ме, пусни ме! Вдигам очи към наведените фигури и клепачите ми потрепват. Докосват китките ми.
— Пулсът му е ускорен.
Затварям очи. Писъците спират. Треперенето престава.
Издигам се като в прохладен кладенец, освободен.
— Мъртъв е — казва някой.
— Джоунс е мъртъв.
— От какво?
— От шок, на това прилича.
— От какъв шок? — казвам аз. Името ми е Сешънс, устните ми са сковани, аз съм капитан на тези хора. Стоя сред тях и гледам надолу към тялото, което лежи и изстива на пясъка. Хващам се за главата.
— Капитане!
— Няма нищо — казвам и изстенвам. — Просто главоболие. Ще се оправя. Ето — прошепвам. — Вече всичко е наред.
— По-добре да се скрием от слънцето, сър.
— Да — казвам аз, загледан надолу към Джоунс. — Изобщо не трябваше да идваме. Марс не ни иска.
Отнасяме тялото при ракетата и дълбоко в мен започва да вика нов глас и да настоява да бъде пуснат.
Помощ, помощ. Виковете идват някъде далеч от влажните дълбини на плътта. Помощ, помощ! Червени, отекващи, умоляващи.
Този път треперенето започва много по-рано. Контролът е по-слаб.
— Капитане, по-добре идете на сянка. Изобщо не изглеждате добре, сър.
— Да — казвам. — Помощ — казвам.
— Какво, сър?
— Нищо не съм казал.
— Казахте „помощ“, сър.
— Така ли, Матюс? Това ли казах?
Тялото е оставено в сянката на ракетата, а гласът крещи в дълбоките подводни катакомби от кости и алени приливи. Ръцете ми се тресат. Устата ми се отваря и устните се напукват. Ноздрите ми се разширяват. Очите ми се обръщат. Помощ, помощ, ох, помощ, недей, недей, пусни ме, недей, недей.
— Недей — казвам аз.
— Какво, сър?
— Няма значение. Трябва да се освободя — казвам. Затварям уста с ръката си.
— В какъв смисъл, сър? — възкликва Матюс.
— Влизайте вътре, всички! Връщайте се на Земята! — изкрещявам аз.
Държа пистолет. Вдигам го.
— Недейте, сър!
Гърмеж. Бягащи сенки. Писъкът е прекъснат. Чува се свистене от падане през пространството.
Колко приятно е да умреш след десет хиляди години. Колко приятно е да почувстваш внезапната прохлада, отпускането. Колко е приятно да си като ръка в ръкавица, която се изпъва и става чудно студена върху горещия пясък. О, този покой и прелест на сгъстяващата се, притъмняваща смърт! Но моментът не може да се продължи.
Пукане, трясък.
— Боже мой, та той се самоуби! — викам аз, отварям очи и виждам капитана, облегнат на ракетата; главата му е пръсната от куршум, очите — изцъклени, езикът му се е показал между белите зъби. Кръв тече от главата. Навеждам се и го докосвам. — Ама че глупак — казвам. — Защо го направи?
Мъжете са ужасени. Стоят над двамата мъртъвци, обръщат глави да видят марсианските пясъци и далечния кладенец, където Риджънт се поклаща в дълбоките води. От сухите им устни се отронват дрезгави звуци, хлипане, детинско негодувание срещу кошмарен сън.
Обръщат се към мен.
— Сега ти си капитан, Матюс — след дълго мълчание казва един от тях.
— Знам — бавно отвръщам аз.
— Останахме само шестима.
— Господи, така бързо стана всичко!
— Не искам да оставам тук, да се махаме!