Рей Бредбъри
Онзи, който чака
Живея в кладенец. Живея в кладенеца като дим. Като пара в каменното гърло. Неподвижен съм. Нищо не правя, само чакам. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И пея понякога древните песни на този свят, песни от времето на неговата младост. Как бих могъл да кажа какво съм, като и сам не знам? Съвсем не мога. Просто чакам. Аз съм мъгла, аз съм лунна светлина и памет. Печален съм и стар. Понякога падам като дъжд в кладенеца и там, където се отронват бистрите ми капки, водата подскача и се покрива с мрежеста паяжина. Чакам в прохладната тишина и ще дойде ден, когато вече не ще трябва да чакам.
Утро. Чувам мощен гръм. Чувствам в далечината аромата на огън. Чувам стърженето на метал. Чакам. Цял съм слух. Аз съм слух.
Гласове. Далече.
— Всичко е наред!
Един глас. Чужд глас. Непознат език, който не знам. Нито една позната дума. Слушам.
— Пуснете навън хората.
Скърцане на песъчинки.
— Къде е знамето?
— Тук, сър.
— Добре, добре.
Слънцето е високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам в тях — невидимо облаче в топлата светлина.
Гласове.
— От името на правителството на Земята обявявам тази планета за Марсианска Територия, равно поделена между нациите.
Какво говорят? Въртя се в слънчевите лъчи като колело, невидим и търпелив, златист и неуморим.
— Какво е това?
— Кладенец.
— Точно така!
— Ами да!
Приближава се нещо топло. Над гърлото на кладенеца се навеждат три обекта и прохладата ми се издига към тях.
— Виж ти!
— Смяташ ли, че водата е хубава?
— Ще видим.
— Ей, някой да донесе шише и канап.
Звук на отдалечаващи се стъпки. Забързани. Сега са приближаващи се.
— Ето.
Чакам.
— Отпускаме. Леко.
Шишето, проблясквайки, бавно се спуска, вързано за канапа. Водата потрепна и се набръчка, когато шишето я докосна и се напълни. Заиздигаха се в топлия въздух към отвора на кладенеца.
— Ето. Искате ли да опитате водичката, Риджънт?
— Дайте.
— Какъв прекрасен кладенец! Погледнете как е построен! На колко години е, как мислите?
— Бог знае. Когато вчера кацнахме там, в другия град, Смит каза, че вече десет хиляди години на Марс няма живот.
— Като си помислиш само!
— Е, Риджънт, как е водичката?
— Чист кристал. Пийни една чашка.
Плисък на вода под яркото слънце. Сега се нося като сивкава прах, подета от вятъра.
— Какво има, Джоунз?
— Не знам. Ужасно ме заболя глава. Без никакъв повод.
— Нали не си пил от водата?
— Не. Работата не е в нея. Просто се наведох над кладенеца и изведнъж главата ми пламна. Но вече съм по-добре.
Сега знам кой съм.
Името ми е Стивън Ленърд Джоунз, на двадесет и пет години съм и току-що съм долетял с ракета от планета, наречена Земя. А сега стоя с добрите си приятели Риджънт и Шоу край стар кладенец на планетата Марс.
Гледам златистите си пръсти, загорели и здрави, оглеждам дългите си крака и сребристата си униформа, вглеждам се в приятелите си.
— Какво стана, Джоунз? — питам те.
— Нищо — казвам им, като ги гледам. — Наистина нищо.
Колко е вкусна храната! Не съм ял вече десет хиляди години. Храната нежно гали езика ми, а виното, с която я преглъщам, сгрява. Чувам гласове. Съставям думи, които не разбирам и все пак някак си разбирам. Опитвам въздуха на вкус.
— Какво става, Джоунз?
Накланям тази своя глава настрана и отпускам ръце, които държат сребрист съд с храна. Достъпни са ми всички усещания.
— За какво говорите? — пита този мой глас. Тази моя нова шега.
— Дишаш странно, с покашляния — казва вторият човек.
— Като че ли съм настинал — твърдя аз.
— После ще отидеш при лекаря да те прегледа.
Кимам и ми е приятно да кимам. Приятно е да правиш каквото и да е след десет хиляди години. Приятно е да дишаш въздух и да почувстваш как слънцето стопля плътта ти, все по-надълбоко и по-надълбоко. Приятно е да усетиш твърдата кост, тънкия скелет в сгрятата плът, приятно е да чуваш звуците много по-ясно, отколкото преди, много по-близко, отколкото там, в каменните глъбини на кладенеца. Стоя като омагьосан.
— Ела на себе си, Джоунз. Хайде. Трябва да вървим.
— Да — отвръщам, очарован от това, как думата се ражда на езика, как бавно и красиво пада във въдуха.
Вървя. И да се върви е приятно. Изправям се и гледам земята. Тя е далече от очите и от главата. Като че ли живееш върху някаква прекрасна скала.
Риджънт стои край каменния кладенец и гледа в него. Останалите, мърморейки нещо, се бяха отдалечили към сребристия кораб, от който се бяха появили.
Чувствам пръстите си и усещам усмивката върху устните си.