— Как смееш да говориш така с мен!
— До гуша ми дойде от вашата нетърпимост към други мнения. Оставете ги най-после на мира! В тях има нещо добро, ласкаво… А вие идвате, издевателствате, опозорявате ги. Аз също разговарях с тях. И видях лицата им. На лицата им е изписано нещо, което на вашето няма да го има никога: смирение и вяра. Такава, която премества планини. А вие… Вие сте бесен, че някой ви е изпреварил и ви е попречил да станете важна клечка…
— Добре де, свършвай. Давам ти пет секунди. Аз те разбирам, Мартин. Писнало ти е — месеци полет, носталгията, самотата. И за капак тази история. Всичко разбирам. Няма да го броя за нарушаване на дисциплината.
— Ама аз не мога да не броя вашата дребнава тирания! Край, оставам тук!
— Няма да го направиш за нищо на света!
— Няма да го направя ли? Опитайте да ме задържите. Че аз цял живот съм мечтал за това! Без да го осъзнавам, но съм мечтал! Пък вие можете да си съберете всичката мръсотия, всичките говна и да продължите да осирате други места със своята подозрителност, скептицизъм и… научен подход! Това са хора — те са узнали нещо, те са разбрали нещо, а вие дори не искате да чуете! Пък на, случайността ви е довела почти навреме. Съвсем мъничко — и щяхте да участвате! На Земята вече двадесет века говорят за това — откак е минал по стария свят. И двадесет века ние жадуваме да го видим, да го чуем. Но никога не сме имали поне мъничко шанс. И ето тук, сега, ние закъсняхме само с няколко часа!
Капитанът беше вперил поглед в него.
— Хленчиш като бебе! Млъкни веднага!
— Вече ми е все едно.
— А на мен — не. Да не се излагаме пред тях. Вече казах, че не ти се сърдя.
— Не ми е притрябвала вашата прошка!
— Идиот! Та това са типичните номера на Бартън! Да завърти главите на хората, да ги избудалка, а след това да основе… не, не църква, а нефтени и дърводобивни концерни. Ти, Мартин, си глупак. Един завършен глупак. Не е лошо по-добре да познаваш земяните. Светотатство, лъжа, мошеничество, кражба — пред нищо не спира човекът, само за да постигне своето. Та нали целта оправдава средствата. А пък Бартън е прагматик до мозъка на костите си. Познаваш го. — Капитанът постепенно ставаше зъл. — Бъди мъж, Мартин, признай, че тази свинщина е в стила на Бартън: да прекараш хората за свои собствени цели.
— Не — Мартин премисляше доводите на капитана.
— Бартън е, казвам ти! Това си е неговата подлост и неговата свинщина. Браво! Като си помислиш колко сръчно: дошъл тук в блясака на огъня, в сияещ ореол, с добри думи за любов и милосърдие. Тук — лечебен балсам, там — лечебно лъчение. Целичкият той!
— Не! — Мартин като че ли не осъзнаваше какво говори. — Не, не вярвам.
— Не искаш, но истината трябва да се гледа в очите — капитанът не се уморяваше да настоява. — Стига са те будалкали, отвори очи! Наоколо е ден, реален, истински свят. И ние сме реални, истински хора. Като Бартън.
Мартин се извърна.
— Добре де, добре — Харт потупа помощника си по рамото. — Разбирам, за теб това е направо удар. Чудовищно мерзко, срамно и тъй нататък. Поначало този Бартън си е негодник, но ти не го слагай на сърце. Аз сам ще се заема с него.
Мартин не отговори, обърна се и пое към кораба. Капитанът го проследи с поглед, въздъхна и се извърна към жената която разпитваше допреди малко.
— Разкажете още за този човек. Докъде бяхме стигнали?
Вечерта екипажът вечеряше навън. Мартин слушаше капитана, забил зачервени очи в чинията.
— Тридесет човека разпитах, всички повтарят едни и същи глупости. Сигурен съм, това е работа на Бартън. Пак ще довтаса, може утре, може след седмица, за да ни измъкне изпод носа всички договори. Но аз няма да мръдна от тук и ще му разваля играта.
Мартин вдигна очи от чинията.
— Ще го убия.
— Е, е, Мартин, без номера.
— Ще го убия, честна дума.
— Няма страшно, ще го изработим. Но признай — майстор си е. Абсолютно безнравствен човек, ама голям майстор!
— Измет!
— Обещай, че няма да го правиш. — Капитанът погледна записките си. — Тъй. Тридесет чудотворни изцеления, едно възвръщане на зрение, едно лекуване от проказа. Каквото щеш ми казвай — талант!
Прекъсна го рязък звук на гонг. След минута дотича дежурният:
— Капитане, приземява се корабът на Бартън! И на Ешли!
— Ето, цъфнаха! — капитанът удари юмрук по масата. — Бързат за своя пир, чакалите! Даже нямат мъничко търпение. Нищо де, ще се срещнем. Ще трябва да ни включат в играта, няма как.
Мартин едва се държеше на краката си, следеше капитана само с поглед.
— На работа, момчета, на работа! Своето си е свое!