— Разправиите не помагат! — намеси се Крум. — Ами казвайте, видял ли е някой нещо, чул ли е?
Всички се спогледаха. Вдигнаха рамене. По едно време се обади някакво съсухрено човече. Викаха му Пастора, защото твърдеше, че някога следвало богословие.
— Опалите променят цвета си — почти прошепна то. — Здрав ли е собственикът им — един цвят. Болен ли е — друг.
— Какво общо има това с убийството! — махна с ръка Том.
— Как какво? — докачи се Пастора. — Снощи, като видях опала, рекох на покойника, бог да го прости: „Бил, нещо ми се червенее в камъка. На кръв ми прилича“. И ето…
— Глупости! — сряза го Том.
Но няколко гласа възразиха шумно:
— Не са глупости!
— Всички знаят, че скъпоценните камъни познават.
— И лекуват!
— Имат магически свойства. Изумрудът например лекува от ипохондрия.
— Ти знаеш ли какво е „ипохондрия“? — подигра го друг.
— Не е важно! Важното е, че лекува. Аметистът предвардва от пиянство. Тюркоазът носи щастие в любовта.
— Ахатът пък пази от клюки и земетресения…
— Едно и също ли са клюките и земетресенията?
— Рубинът предизвиква страст, топазът — ревност, аквамаринът — нежност.
— Скъпоценните камъни се раждат от дъгата.
— Върху нефрита не пада мълния.
Том едва успя да надвика това безсмислено надприказване:
— А от нож кой пази?
Хората изведнъж се смълчаха, припомнили си за какво са се събрали. Джо Кенгуруто се обади:
— На това място аборигените надупчиха одеялото ми с копията.
— Те не убиват с ножове — възрази Крум.
— Всеки убива с туй, което му падне под ръка.
— Не винаги. Има проучвания. Установено е. Англичаните и белгийците предпочитат отрова. Индусите и тези, които са живеели в Индия — удушване, американците и белите австралийци — пистолет, американските негри и италианците — нож…
Неволно той долови погледа на Джо Кенгуруто, който го стрелна злобно. Бегло подозрение прониза съзнанието му: Джовани беше италианец. Но преди да обмисли основно това си хрумване, преди да каже нещо, дочу отдалеч сигнала, който Мария свиреше с уста тъй пронизително, както не умееше никой от ковбоите, които бе срещал. Петте тона на „Мила Родино“ вече бяха станали сигнал за повикване на всички български младежи в Аделаида и Вирджиния. Сега в този сигнал не се долавяше безгрижието на благополучното завръщане, а нещо друго — несдържана тревога.
Крум забърза насреща.
Задъхана от вълнение и умора, Мария заразправя:
— Мозайка! Като по овощните дървета. Вирусът й поразява хлоропластите, носителите на хлорофила. Сегашната мозайка не се задоволява с няколко петънца, а се разпростира върху целия лист.
— Виждала ли си другаде такава? — запита Крум.
— Не.
— От какво тогава си тъй сигурна?
— Може да е интуиция. Но съм убедена, че е вирус. Непозната, зловеща болест, която се разнася с невероятна бързина. Повечето вирусни болести се развиват само по определени растения. Другите видове между тях остават незасегнати. Тази поразява наред: от акацията върху соргото, от соргото върху кенгурската трева, а оттам върху евкалипта. От него пък върху спинифекса. Вчерашната зелена поляна днес изглежда облепена със слана.
Мъжете, които ги бяха наобиколили, мълчаха с недоволен израз. Стесняваха се да й кажат, че това не ги засяга никак. Само братът й се обади:
— Затова ли тази паника?
— Не затова! — обади се и Бурамара. — А за нападението!
— Какво?
Мария обясни вместо него:
— Един огромен камък се търкулна върху нас. Добре, че Бурамара беше до мен. Той ме блъсна в една дупка и скалата профуча отгоре ни, без да ни смачка.
Както изглежда, това премеждие не беше тъй важно за нея. Затова се върна пак към първия си разказ.
— Представяте ли си какво може да стане, ако болестта не бъде ограничена, ако продължи с такава бързина да залива страната?
— Какво пък толкоз?
Тя пое дъх и почти извика:
— Гибел!
Крум я побутна по рамото.
— Увличаш се, сестричке!
— Не се увличам! Без хлорофил няма растения, без растения няма живот!
Бурамара също не се тревожеше за земната флора. Тревожеше го повече нападението.
— Хора бутнаха скалата. Нарочно. Да ни убият.
При тази вест Крум настръхна.
— Какви хора?
Бурамара наведе глава.
— Чернокожи!
— Ти видя ли ги?
— Само отдалеч. А не познавам стъпките им. Когато чернокожите гледат стъпките, все едно че белите гледат лицето.
Мария разправи, че след като каменната грамада префучала, двамата видели как по скалата побягнали като сърни няколко голи аборигени. Бурамара я отвел в някаква пукнатина между камънаците и се изкатерил нагоре. Там, откъдето била бутната канарата, лежали два дървени лоста. Наоколо личели следите на шестима чернокожи. Нито един бял. Той не се опитал да ги преследва. Защото се боял от Змията Дъга. А и нямало смисъл — сам, невъоръжен. Върнал се долу, после двамата припнали към лагера.