Тук-там сред зеленината на степта се показваха жълточервени пясъци, обрасли със спинифекс, който на места се разрастваше в сивозелени бодливи атоли. Виждаха се къртичините на торбестите къртици и мравояди. Премина, без да го забележи, ехидна — все едно бодливо свинче, но с дълъг рогов клюн. От този клюн висеше червейообразният й език, с който тя облизва мравките и термитите от дупките им. Том знаеше — цяла Австралия беше палеонтологичен музей, запазил фауната на отдавна отминали епохи. И едни от най-чудноватите й животни са птицечовката и ехидната, сякаш междинно звено между гущерите и бозайниците. Птицечовката не се среща насам, почти е изтребена. Оцеляла е, охранявана от закона, само в югоизточните райони. И двете снасят яйца като влечуги, а отхранват малките си, след като се излюпят, с мляко. Наистина забавно!
Щом като Крум и черният отиваха при убития, Том Риджър трябваше да ги последва. Той подсвирна на камилата и тя леко разтегна крачката си. А бе отвикнал от такава езда. От монотонното клатушкаме главата му се замая като при новаците. Морската болест заплашваше да го хване и върху тоя кораб на пустинята.
Без да изчака колениченето й, той се свлече от седлото. Тича редом с нея цял километър. Чак тогава се покатери пак върху гърбицата й. Все по-често пред краката на камилата взеха да пробягват бодливи жаби и гущери. Значи пустинята беше съвсем близо.
На минаване край един акациев шубрак камилата се дръпна уплашена. Ездачът едва се задържа да не падне. Под храста, без да ги забелязват, се бореха два питона. Не се знаеше кой беше уловил малкото кенгурче, но сега и двата, захапали го от двете страни, бързаха да го налапат. Нито единият отстъпваше, нито другият. И двата го намъкваха с плавни спазми в гърлата си. Вече бяха опрели плътно мордите си. Нямаше накъде. Изведнъж единият с неочаквано широк зев захапа противниковата глава. И започна да я поглъща ведно с общата плячка. Ясно, нямаше друг изход. Не можеше да се върне. Зъбите са извити назад. Забият ли се, не пускат.
Том Риджър не изгледа докрай тая жестока развръзка, а пришпори камилата си. В съзнанието му се мярна неволно сравнение: „Също като нас. Захапали сме опалите. Никой няма да пусне. По-силният, тоя, който раззине по-широко челюсти, ще нагълта другия. Както Бил Скитника… Зле е устроен светът… Защо наистина, за да спечелиш, трябва да вършиш престъпления… Защо?…“
От джоба на ризата му се изкикоти като пияна жена кокабурата. Радиото започваше новата си емисия. В същия миг от евкалиптовото дърво над главата му се обади същинската кокабура. Той вдигна поглед и видя две сиви птици със сини кръпки и нещо като домино на очите. Някои не ги харесват заради мефистофелския им смях. Повечето хора ги обичат. И им прощават малката слабост да крадат детски играчки. „Малкият Джон“, както го наричат с любов белите заселници, е техен нещатен метеоролог. Смехът му предсказва кога ще има буря. Твърдят, че не греши. Не го убиват. Може би са тъй великодушни към него за друго. Птицечовката и коалата са почти пред изтребление поради ценните си кожи. Кенгуруто и емуто се спасиха, защото вкусът на месото им не допадна на европейците. Кенгурското месо се дава само на свинете. Том си припомни рецептата за готвене на кокабура: „Птицата се пуска в тенджерата заедно с един камък и се вари, докато камъкът омекне“.
Инспекторът забърза. Боеше се да не го свари бурята сам в пустинята, далеч от Бурамара, който като всеки туземец никога нямаше да се заблуди. Настигна бившия си помощник при самия труп, тъкмо когато слизаше от камилата.
— Какво означава това? — запита той, като го стрелна със стоманения си поглед.
Видимо изненадан, Крум се овладя навреме. Отвърна бързо:
— Тръгнах нарочно без твое знание.
— И таз добра! А защо, ако смея…
— За да не ми пречиш. Не споделям убеждението ти, че тези убийства са дело на аборигените.
— Докажи!
Крум сви рамене.
— Тъкмо това правя.
И се обърна към следотърсача:
— Хайде, Бурамара! Прочети какво пише в твоята книга!
Чернокожият, мълчалив и намръщен, пристъпи към трупа. През нощта кучетата динго не го бяха открили, а сега лешоядите тъкмо се събираха над него и се виеха в стесняващи се спирали.
Двамата полицаи се отделиха настрана да не пречат. Запалиха цигари.
Бурамара подхвърли през рамо, още преди да е обърнал трупа, преди да е погледнал лицето му:
— Скорпиончето!
Двамата, засега бездейни зрители, възкликнаха едновременно. Не им мина през ум да проверят твърдението му. За туземния следотърсач отпечатъкът от стъпката е все едно снимка на лицето. Крум си даде сметка, че през цялото време бе очаквал именно това.