А бурята се усилваше. Животните вече не можеха да се задържат на крака. Клекнаха сами, свряха муцуни между предните си нозе. Скочи на земята и Том Риджър, сгуши се на завет между тях. Омота главата си с покривката на седлото. Преди това видя, че смерчът наближава. Пясъкът завря. Пустинята сякаш беше полудяла и бълваше във въздуха взривове от пясък, като се кикотеше с гръмкостта на оръдейни изстрели.
Нещастникът чувствуваше, че умира. Въздухът не му стигаше. Главата му пращеше от болка. Пред очите му се нижеха кошмари, един от друг по-ужасяващи. Ето, вързан за огромна лопата, той полита в напалена пещ редом с хляба за печене. Ето, попаднал е в мътна река и грамаден крокодил е захапал главата му, стиска с челюсти и го влече надолу към тинестото дъно да го удави. А зъбите се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в черепа му.
И камилата до него се задушаваше. Пясъкът ги засипваше с тежка, нажежена пряспа. Навяваше отгоре им нова дюна…
След два часа бурята отмина. Грохотът й заглъхна като боботене на далечни гръмотевици. Червената мъгла се утаи върху земята. Смазаните от въздушния напор треви и храсталаци се понадигнаха, изрониха навеяния пясък. Небосводът отново засия над главите им в огнения си блясък. Слънцето ги лъхна с цялата си жар.
Бурамара измъкна глава от купчината наскубана трева. После побутна Крум, който лежеше редом с него.
— Премина!
Раненият се надигна с мъка. Ръката го болеше нетърпимо. Кръвта вече бе спряла да тече, но се бе спекла, бе слепила раната с ризата. Всяко мръдване му докарваше рязка болка.
В опита си да стане той залитна и падна на колене. Отслабнал бе от загубената кръв.
— Да останем тук! — рече Бурамара. — Докато се съвземеш.
Крум се дръпна.
— Не! Нямам право да се излежавам! Трябва да го преварим. Стигне ли пред нас, събере ли шайката си, ще ни избият още на пътя. А там е Мария, сама…
— Поне да погребем Скорпиончето! — предложи Бурамара.
Крум не възрази. Това беше тъй естествено. Изчака, докато следотърсачът изрови в пясъка дълбока дупка, където положи клетника, после го засипа. Отгоре заби два кръстосани клона.
Тогава Крум отново понечи да се изправи. Бурамара го подкрепи. И така, опрян на рамото му, закрета по обратния път.
Метисът спря.
— Я чакай да превържа раната!
Положи го внимателно да седне на един камък и притича до близкия евкалиптов храст. Откъсна няколко листа, после почисти раната с вода. Скъса ръкава и наложи листата върху раната, като ги превърза с парчето плат.
— Сега може! — рече той.
И го поведе, по-право го понесе отново.
Доскоро замряла и безжизнена, степта отново оживяваше. Изпокрилите се от гнева на стихията животни излизаха от убежищата си и бързаха да наваксат пропуснатото време. Накъдето и да отправеше поглед, човек виждаше безброй живи същества: кенгура, емута, кози, папагали. Най-много папагали: черни, бели, жълти, червени, зелени, които се катереха по клоните, караха се, пощеха се, люлееха се на клюнове. И безброй змии, гущери, скорпиони. Гъмжило от насекоми.
През болката от раната, трескав, с напукани устни, Крум запита:
— Бурамара, сигурен ли си, че е Том?
— Когато не съм сигурен, мълча!
— Но как го позна, когато на това отгоре е бил и с чужди обувки?
— Видях го снощи. Помислих си: защо ли се е преобул? И днес разбрах защо. По целия път гледах от камилата следите му. Едните отиваха подир Скорпиончето, другите се връщаха.
— Отгде разбра, че Том е преследвал Скорпиончето, а не обратно?
— То е толкова просто! Всяко черно дете ще ти го каже. Следите на Том настъпваха следите на Скорпиончето.
Смазан от изтощение и от жегата, Крум опита да се усмихне:
— Чудна дарба имаш, Бурамара!
Следотърсачът не отвърна веднага. Тъмната сянка отново легна на лицето му. На Крум му се стори, че простена.
— Дарба! Като хрътка! Ловецът я пуска да гони дивеча. А пък аз цял живот съм мечтал да бъда човек, не хрътка.
— Не, приятелю! — опита да го успокои Крум. — Съвсем не е като хрътка. Тя само души. Не размисля. А твоето е друго. Логика. Съждения. Разумни догадки, на които търсиш обяснение. Ако беше в Европа, щеше да станеш…
— Не ако бях в Европа — прекъсна го Бурамара. — Ако бях европеец…
Крум млъкна. Нямаше какво да отговори. А душата му се бунтуваше. Не искаше да приеме, че цветът на кожата трябва да противопоставя хората. Защо не се делят по цвета на косата, по цвета на очите? Как могат да се смятат равностойни блондин и брюнет, а не могат чернокож, жълтокож и бял? Дори ако белите са по-развити интелектуално. Нима не беше срещал белокожи, ненадминаващи по умствено развитие най-простия туземец? А Крум беше изучавал и психологията на австралийските аборигени. Често на шега, когато някой опиянен от расовото си превъзходство горделивец му споменеше за диваците, той то помолваше учтиво да се оправи в устройството на брачните им групи, в примитивния им, но дяволски сложен мироглед. Досега не бе срещал толкова интелигентен европеец, а за дивака това са най-елементарни знания, чието неспазване може да му струва всичко.