— Кой сте вие? С какво право ме пленихте? И защо ме държите вързана?
Той изчака малко и отвърна безстрастно:
— Аз ще питам. Ти само ще отговаряш. После, когато му дойде редът, ще научиш всичко.
— Нямате право!
— Фараонът, синът на слънцето, има винаги право! И странният глас повтори като ехо:
— Божественият фараон има винаги право. Защото е син на слънцето.
Тя вирна глава.
— Пред вашите роби може, пред мене — не!
Все тъй безучастно той се обърна към чернокожите:
— Отвържете я веднага! После се обърна към нея:
— Аз питам сега. Какво търсите в моите владения?
Тя неволно отстъпи пред властния му тон.
— Нашите хора вадят черни опали. И никой не знае, нито е чувал кой сте вие и кои са владенията ви.
— А ти, девойко! Ти не поглеждаш опалите. Какво дириш ти?
— Проучвам една опасна болест, която погубва флората на района.
Той отпусна клепачи.
— Опасна, казваш! Какво знаете вие!
— А вие знаете ли нещо повече?
Направил се, че не я е чул, той продължи:
— Ще могат ли белите хора да я спрат?
Тя сви рамене.
— Ще се опитаме! Ако успеем да унищожим пустинната растителност и насекомите в един пояс от сто-двеста километра ширина, тогава вярвам… Иначе…
— Иначе?
— Не смея да го помисля. Това ще бъде катастрофа. Световна катастрофа, по-страшна от избухването на всички атомни бомби.
— Защо ще избивате насекомите?
— Защото пренасят болестта.
След кратко премисляне той запита:
— А ти можеш ли да развъждаш такива насекоми?
Тя го изгледа, слисана от тоя неочакван въпрос. Навремето, когато мексиканската опунция се бе разпространила в Австралия и заплашваше да заплеви с непроходимите си бодилаци пасищата и нивите, едно внесено от Мексико насекомо Кактобластис касторум спаси фермерите. Всеки ентомолог знае този факт. Още като студентка на упражнения Мария бе развъждала кактобластиса. Отглеждала бе и насекоми ентомофаги — насекоми, убийци на насекоми: и афелинуса, който настанява яйцата си в тялото на кръвната въшка, а личинките му изгризват вътрешностите й; и трихограмата, която снася своите яйца в яйцата на нощните пеперуди; и калинките Родолия и Криптолемус, които се хранят с цитрусовите червеи. Можеше, ала не каза това. Бегло подозрение, неоформено, недопустимо, блесна и угасна в съзнанието й.
— Защо ви е нужно това?
Той не отвърна. С леко кимване направи знак на стражите.
— Ехенуфер, отведи я да види богатството и мощта на фараона!
Същият дрезгав глас отново се провикна невидим:
— Паднете в краката на фараона!
Стражите я поведоха вляво. При тяхното приближаване един блок в стената се отдръпна да ги пропусне в зиналия отвор. Изминали стотина крачки, те спряха там, където коридорът се разклоняваше на две. И отново друга каменна плоча се отмести. Мария усети, че се замайва. В светлината на факлата заискриха купищата златни съдове, гривни, огърлици, шлемове, щитове, мечове, копия. Засияха с опалесциращи сияния черните опали. Дори тя, която се смяташе имунизирана срещу опаловата треска, прецени, че това струваше милиони: злато в количество, каквото тя не беше в състояние да си представи, опали от такова качество и карати, каквито не бе и сънувала.
Внезапно нещо изпърха и кацна на рамото й. Същият креслив глас изграка почти в ухото й:
— Паднете по очи!
Опомнила се от първата уплаха, девойката го погледна. Видя един хубав бял какаду с жълта качулка. Посегна да го погали.
— Сладко папагалче! — продума му тя.
— Кок, кок! — измърка той.
— Сладко папагалче! — повтори Мария.
Черният Ехенуфер я докосна по рамото, за да я подсети, че трябва да се връщат. Тя тръгна отново пред него. Масивната плоча се завъртя безшумно, сля се със стената. Все тъй безшумно се затвори и входът към коридора.
Тя отново застана пред трона.
— Е, видя ли моето богатство? Може ли друг да се мери с един фараон?
В гласа му Мария неволно долови нещо повече от обикновено самохвалство, някаква болезнена нотка, страст да чуе думи за възхита.
Доловил думата „фараон“, папагалът пак се провикна:
— Паднете по очи…
Фараонът го прекъсна:
— Стига, Кенатон!
И Кенатон млъкна. Кацнал върху пиедестала на женската статуя, той се залови да чисти перата си, като си мърмореше тихо:
— Сладко папагалче! Сладко папагалче!
Явно, харесала му бе тая ласка.
Мария сви пренебрежително устни.
— А защо ви е това богатство?
— Ако пожелаеш, то ще бъде твое!
Тя вдигна рязко глава. Какво подмяташе тоя странен човек?
Тогава той се изправи. Пристъпи крачка напред, изпъчи дребното си тяло, вирна острата си брадичка.