След дълги криволици по коридори, стълбища и зали, през цялото време все под земята при светлината на факлите, тя видя в зиналия каменен отвор слънчевия блясък. Когато излезе навън, почувствува, че главата й се замайва. Очите й ослепяха. Беше се озовала в обширен кладенец, издълбан в планината на дълбочина десетина метра. На дъното, в центъра, зееше друг по-малък кладенец, над който висеше брат й, вързан за китките на ръцете с въже, преметнато през каменна макара на дървена опора.
— Круме!
— Мария!
Тя се спусна към него. Ала стражите я хванаха за ръцете и я издърпаха до стената.
— Какво искат от теб? — запита тревожно Крум.
Тя отвърна:
— Главатарят им, нарекъл се фараон, ме изнудва да му развъждам смучещи насекоми, да ги заразя с вируса на Бялата гибел и след това да ги пръсна в разни райони извън оазиса.
Тя още не бе свършила, когато Кенатон изкрещя над главите им:
— Влиза божественият фараон, синът на Атон, царят на Горния и Долния Египет и на Червената южна земя. Паднете в праха на нозете му!
Отсреща, от тъмния изход, излезе Ехнатон, суров и надменен, в златотканата си одежда, със скиптъра в ръка и златната урея на чело. По-право изнесоха го с трона му четирима роби, а пети държеше над главата му слънчобран от пера. Те положиха трона на земята и се отдръпнаха, а фараонът запита строго, без да поглежда никого:
— Какво приказвахте вие двамата?
Те бяха говорили на български, затова нищо не бе разбрал.
Мария отвърна язвително:
— Нали фараонът знае всичко?
Той се направи, че не я е чул. Махна с ръка.
— Девойко, слушай! Когато фараонът каже нещо, то ще стане. Брат ти е в моя власт. Искаш ли да го спасиш, да спасиш и себе си, да помогнеш и на мен във Великото ми благодеяние?
— Казах, не! — почти изкрещя Мария. — А брат ми не закачайте! Той няма нищо общо с това.
Ехнатон продължи с безучастния си глас:
— Ще те запитам още веднъж. Откажеш ли ми и тогава, ще го пусна в ямата. Изглежда, ти не си видяла какво го чака там.
Пазачите я отведоха до ръба на кладенеца и тя погледна надолу. Ледена тръпка полази по врата й. На дълбочина три-четири метра под нея се виеха, сплетени в чудовищен възел, десетина змии с блестящи люспи, като изковани от излъскан бакър. Змии тайпани, всяка по-дълга от три метра. Тайпанът е третата по големина отровна змия в света след кралската ная в Индия и черната мамба в Африка.
Мария усети как кръвта й кипва. Лудетината, която играеше на гоненица с акулите и се надпрепускваше с всяка кола по асфалта, отново се събуди. Забравила да се владее, тя изтръгна копието от ръцете на най-близкия воин и го хвърли срещу фараона. В колежа беше шампионка по мятане копие. Ала телохранителите излязоха по-бързи. Четири бронзови щита закриха повелителя си и копието отскочи настрана със звучно издрънчаване. Все тъй безчувствен, Ехнатон промълви глухо:
— Нефертити, смири гнева си! Повтарям. Ще помогнеш ли на Ехнатон да избави живота от мъки и страдания?
— Не! — извика Мария, като се мъчеше да се отскубне от ръцете на пазачите си. — Не и не!
— Тогава гледай!
Палачът отпусна въжето. Тялото на Крум слезе метър надолу. Змиите се размърдаха, главите им се надигнаха, тънките им шии се заклатиха наляво-надясно, очите им засвяткаха зло и заплашително. Езичетата им се стрелкаха като пламъчета, а зад тях се белееха отровните зъби, годни да пробият и подметките му. На Мария се стори, че видя изцедените по тях капки отрова.
— Съгласна ли си, Нефертити? — запита глухо Ехнатон.
Тя мълчеше, скована от ужас, с ледена пот на челото. Тогава Крум и извика на български:
— Какво мислиш? Не виждаш ли, че е луд? После ще видим как да му наденем усмирителната риза.
Ехнатон извиси глас. Чуждият език, който не разбираше, го дразнеше.
— Отговаряй, Нефертити!
Тя пое дълбоко дъх:
— Добре! Но знайте, че е насила! Не ви обещавам да не избягам!
Насмешка мина по очите му.
— Опитай! Има един изход. Никой не го пази. Защото никой още не е излязъл оттам жив.
После направи знак с ръка и палачът издърпа с въжето жертвата си, войниците я поеха и поведоха към килията.
— Къде си? — успя само да запита Мария.
— На долния етаж.
— А Бурамара?
— Не знам.
Носачите поеха фараона си и го отнесоха през тъмния изход. Тогава папагалът прелетя и кацна на рамото й.
— Сладко папагалче!
Трогната, срещнала само тази малка топлинка сред враговете, Мария го почеса с пръсти под клюна.
— Сладко папагалче! Сладко папагалче!
Тя погледна изумена. Четири роби поставиха пред нея друг позлатен трон. Ехенуфер се поклони.