Мария изглежда го беше стрелнала с такъв гордо обиден, смразяващ поглед, че той най-сетне изгуби самообладание.
— Виждам! — изхриптя фараонът с глас, задавен от злоба и болка. — Гнусиш се от черния фараон! А защо? Какво си ти? Само кожата ти е бяла. Пък аз съм всемогъщ. Син на Атон. Бог съм аз. По-могъщ и от бог. Аз съм Озирис и Сет едновременно. Аз съм Атон, бог на любовта. И на всичкото зло, що произтича от нея…
Изведнъж съвсем неочаквано той се свлече от трона и се разрида в краката й:
— Нефертити, аз страдам! Нефертити, страдаш и ти. Страда и брат ти. И Ехенуфер. Помогни ми да сложа край на страданието!
Тя се дръпна неволно.
— Така ли премахвате страданието, като ме принуждавате насила да произвеждам вредни насекоми, като заплашвате да хвърлите брат ми на змиите, като държите вързан Бурамара?
— А как, Нефертити? — изсъска фараонът презрително.
Тя се поколеба за миг. Никога не се бе замисляла сериозно за това. Може би не бе имала време, винаги улисана в действие, тя, наричана от майка си с галеното прозвище „сбъркано момче“. Затова заговори неуверено, заговори първото, което й хрумна сега, пред изблика на неговата злоба:
— Аз вярвам в доброто. Вярвам в мисията на човека. Струва ми се, че той не е дошъл току-тъй на земята. Той не е крайната цел. Той е само брънка към някакво по-висше същество, което ще го наследи. Вярвам, че това по-висше същество ще премахне мъката. Сега това може да звучи наивно, но аз го вярвам. Всяка вяра е наивна. Принципът на живата природа, така, както е създадена, е лош, направо порочен — принципът на взаимоизяждането. Човекът е създаден да коригира своята създателка — природата, да измени цялата й същност. Нов принцип, при който живите същества ще си набавят енергия; без да изядат други живи същества…
Внезапно тя самата млъкна. Представи си какво би казал Крум, ако я чуеше. Вместо да профучава по асфалта, вместо да обяздва жребци ведно с ковбоите на родео, Лудетината мъдрува, Лудетината решава проблемите за смисъла на битието.
— Това не е възможно, Нефертити!
— Това съществува и в нашия свят! — възрази живо тя. — Тридактната може да преживява само с храната, която й доставят водораслите, заселени в нея. Също и зелената хидра. Не улови ли плячка, прехранва се от своите квартиранти. Симбиозата между животни и водорасли е масово явление, макар че едва напоследък беше установена у морски гъби, корали, медузи, актинии, червеи…
Ехнатон въздъхва.
— Аз също знам, Нефертити! Човекът е призван да изправи грешките на своята създателка. Ала не както казваш ти. Обратно. Не е ли по-логично, вместо да отстраняваш многобройните причини на страданието, да отстраниш само този, който го изпитва? Докато има живот, ще има болка и страдание. За да изкорениш злото из корен, премахни живота. Както изгаряме предварително саваната, за да се предпазим от бъдещ пожар.
Мария неволно се дръпна от него, прехапала устни.
— Вие наистина сте луд!
— Ха, ха, ха! — изсмя се надменно Ехнатон, без да отговори.
— Вие сте чудовище!
Той се изпъчи още повече.
— Не! Аз съм бог! По-могъщ от него. Защото бог не е успял да изтреби човешкия род. А аз ще го изтребя ведно с целия живот, ще излича тая плесен, облепила земята. Аз съм Озирис и Сет едновременно — злото и доброто. Цял живот в мен са се борили Озирис и Сет. Накрая проумях, убедих се — прав е Сет. Озирис е наивник, по-право една мечта, в името на която се върши най-много зло. Всички се блъскат, съсипват се от труд и мъка, добиват повече жито, за да се раждат повече хора — да има повече страдащи. Лекарите се борят с болестите, побеждават ги — за да останат повече страдащи…
Той се изправи.
— Не! Те не заслужават да живеят: ни белите, ни черните. Мразя ги, мразя всички!
— Млъкнете! — извика Мария. — Ужасявате ме!
Той се сепна. Отпусна се върху трона, като че ли се строполи отгоре му. Разтърка чело с пръсти, опитвайки да отмахне от него някакво невидимо менгеме, което го стискаше.
— Не! — почти изплака той. — Не ги мразя! Обичам ги! Смятат Тот Дългоносия за благодетел на човечеството, защото му дал знанието. Но не е благодетел. Със знанието хората не станаха по-щастливи. Аз ще ги избавя въобще от страданието. От любов ще ги унищожа…
Мария усети, че трепере. Не беше страхлива. Но сега това беше непоносимо, извън възможностите на нейния разум. Душата й се бе вледенила, докоснала се до болното съзнание на тоя черен фараон. Тя искаше да му каже, че е луд, да вика, да крещи, да скочи и да побегне където й видят очите. Защото чувствуваше, че ако продължи да слуша безумните му бълнувания, тя самата ще загуби разсъдъка си. И ще почне да вие като звяр…