— Гурмалулу не ще камъни! Гурмалулу иска уиски!
— Вземай каквото ти дават! — отвърна презрително Ехенуфер. — И се махай!
Чул разговора им, Том се обърна.
— Гурмалулу! — рече той. — А ти защо стоиш така?
— За какво са му на Гурмалулу камъчета?
— На Гурмалулу може да не трябват, ама на мен ми трябват. Хайде, напълни панталоните!
Когато бяха дошли в „Сити“, за приличие той беше накарал голия дивак да си обуе поне едни дочени панталони. И ето, оказа се, че това е било щастливо хрумване. Ползата и от морала!
Послушен като автомат, черният ги изу, завърза им крачолите и ти натъпка. После ги преметна през рамо. — Те легнаха на гърба му като дисаги.
Джо изведнъж прецени това. Панталоните бяха по-удобни. При това побираха повече. Без да се колебае, той ти събу и ги напълни.
— Хайде! — изръмжа зад тях Ехенуфер. — Вървете си!
Няма що. Трябваше да си ходят. И да искаха, не можеха да отнесат повече. Нямаше в какво. При това опалите тежаха тъй, че смазваха раменете им. Залитащи под товара си, те тръгнаха нататък, където им посочиха пазачите.
В края на подземието блесна светлият му изход. Сърцата им забиха радостно. Там беше свободата! С богатството!
Ето, излязоха навън. И неволно се дръпнаха назад. През изхода се издаваше тясна площадка от десетина квадратни метра, надвиснала над стометровата бездна на тесния каньон.
Том усети, че косата му настръхва. Какво беше това? Изход? Или лобна скала?
На слънцето се грееха три черни котки. Дочули стъпките им, те само примигнаха сънливо и се протегнаха.
Стражата препречи изхода. Ехенуфер предупреди сурово:
— Вече сте свободни! Ако се върнете, ще бъдете убити!
Том се сопна:
— Къде ще ходим оттук? В пропастта ли ще скачаме?
— Ето откъде! — посочи черният египтянин. Тримата погледнаха надясно. Тогава видяха тясната козя пътечка, която се виеше, вкопана в отвесната скала, пълзеше по зъберите, катереше се все нагоре и нагоре и се губеше зад голямата извивка на каньона.
— Вървете си! — извика Ехенуфер. — Когато чуя заповедта на фараона, ще ви нанижем с копията!
При мисълта за баснословното богатство, което смазваше якото му тяло, Джо Кенгуруто беше получил удесеторени сили. Струваше му се, че вече няма власт, която да му го отнеме, че може да мине не само по козята пътека, ами и да се изкатери право нагоре по отвесната стена, да литне като птица, да прелети над каньона, над цялата пустиня. Сладостното видение отново изплава пред очите му. Мечтата отново ставаше достижима. Огромният небостъргач отново израстваше пред очите му. И отгоре — пламтящите букви: ДЖОВАНИ ГАТО.
— Аз поемам! — заяви той решително. — Който иска, нека чака!
И стъпи на пътеката, изпъчен, самоуверен. Том се поколеба. Не се осмели. Забави се нарочно. Не знаеше пътя. Предпочете да изчака повече, да види докъде ще стигне Кенгуруто. Нещо, предчувствие ли, житейска опитност ли, добита от сблъсъка с толкова престъпници, ми нашепваше да не бърза. И недоверие, подозрителност към непонятната щедрост на смахнатия фараон. Не беше свикнал да получава даром. Не вярваше Том на никого, на себе си дори, та на някакъв побъркан чернокож ли щеше да се довери?
Не само Джовани. По-добре беше да мине напред и Гурмалулу, за последна проверка.
— Хайде! — рече му той. — Тръгвай след Кенгуруто! Следотърсачът поклати глава.
— По тая пътека се отива в устата на Змията Дъга!
— Не дрънкай много, а върви! Не чу ли какво каза оня черен дявол зад гърба ти? Че ще ни избие…
И Гурмалулу тръгна. Но преди да стъпи на тесния корниз, свали приспособените си дисаги и ги остави на площадката.
— С товар не може! Никой не може с товар.
Том побесня.
— Грабвай панталона! Мятай го на рамо! И тръгвай! Или аз сам ще те блъсна долу!
Нещастникът облиза устни.
— Поне уиски да имаше! Да не треперят краката!
— Потрай още малко! — изруга го инспекторът. — Откъде да ти намеря ракия тук? То да не е Мелбърн, че дори в неделя, когато са затворени всички кръчми, пак да намериш какво да сръбнеш. Стига само да се отбиеш в църква, за да изслушаш проповедта на пастора и после да изпиеш в притвора едно вино на крак.
Гурмалулу пое разтреперан напред. Но само след десет крачки пак се спря, заотстъпва заднишком.
— Змия! — изфъфли той. — Още една! И още!
Том също ги видя. Едната бе пропълзяла върху пътеката, а другите висяха от скалата пред очите му. Три ехидни с черни гърбове и розови кореми, дълги повече от два метра всяка, стояха насреща му, готови за нападение. Че кой ли не ги познава? Навред в Австралия можеш да ги срещнеш, дори под леглото си. Когато се намножат някъде, хората изоставят и плантациите си, и домовете си. Обикновено черните ехидни бягат, но когато бъдат нападнати, се отбраняват яростно с мълниеносни скокове.