— Нефертити! — рече той. — Трябва да бързаш! Много чужденци взеха да се навъртат около владенията ми. Трябва да ги преварим.
Полуразсънена, тя огледа стаята си. Припомни си всичко: как хлопна каменната врата и затвори пленника си в барутния погреб, как чернокожите я хванаха и донесоха в килията й, без да я връзват, как й предложиха храна и медовина… И после…
После бе заспала. Но то не беше обикновен, здрав сън. Никога досега не бе спала така, не бе сънувала така, с такава яркост, с такава натрапчива реалност.
— Какво още искате от мен? — запита тя сънливо.
— Това, което сме уговорили. Срещу моето богатство и живота на брат ти. Буболечки, повече буболечки…
Наистина, това искаше той. Смучещи насекоми. Затова масата беше затрупана със стъклени съдове и марлени кутии, саксии с цветя, омотани също така в марля.
Странният сън отново изплава пред очите й. Напомни й за какво злокобно дело тя беше дала съгласие.
— Не! — Мария опита да се изправи. — Не искам!
— Тогава ще умрете! И ти, и брат ти!
— По-добре! Другото е по-ужасно!
Ехнатон я гледа дълго време упорито, с някаква насмешлива искрица в очите и чувство на превъзходство. Сякаш наблюдаваше листна въшка. Най-сетне рече:
— Аз съм властен да те принудя. Да те направя послушна като паленце, по-покорна от моите роби.
— Никой не може да направи това!
— Мога, Нефертити! Ти забравяш, че съм фараон, бог. Мога всичко. Ти не знаеш, че египтяните познават опиума от хилядолетия. От хилядолетия египетските жреци премахват болките с опиум, успокояват децата да не плачат с опиум, при неизцерими страдания сами се отправят с опиум там, при обитаващите на запад.
— Ще откажа да го вземам!
— Аз вече ти дадох. Затова сега си по-кротка. Но ще те укротя напълно. С всяко ядене ще ти давам опиум. За няколко дни ще свикнеш така с него, че когато го спра, ти ще лазиш в нозете ми, за да ти дам. Ще бъдеш готова на всичко… Като моите роби…
— Няма!
Не довърши. Изпитваше непозната слабост, липса на воля.
Ехнатон заговори с равния си глас, глас на хипнотизатор:
— Тогава Бялата гибел опустошила само Червената южна земя. Защото морето я спряло. Един кратък период на смъртта, след който от съседните острови отново се прехвърлили растения, животни и хора. Сега, когато има кораби и самолети, никой няма да я спре. Ще обхване цялата планета. Ще изчисти тая плесен, живота. Ще дойде смъртта. Великият период на смъртта, който вече няма да свърши. Свят без страдание…
И без да довърши, излезе с горда осанка.
Мария остана сама. Период на смъртта! Къде другаде бе чула това?
Погледът й се спря на паяка, който пълзеше срещу нея. Ето го, когато наближи достатъчно кацналата муха, с ловко движение хвърли отгоре и ласото си — една-единствена паяжинка с капчица смола накрая, която се лепна в жертвата. После опитният ловец бавно придърпа ласото към себе си ведно с безпомощната плячка.
Периоди на смъртта!
Изведнъж тя се сети. Така ги наричаше професорът й по палеонтология — епохи на великите измирания, черните ивици на смъртта, които пресичат историята на живота. Първият — в края на силур, когато са загинали трилобитите, дотогавашните господари на моретата. Вторият — през перм, причинил гибелта на морските скорпиони, на папратовите гори и гигантските водни кончета. Третият — в креда, когато се подменя съставът на горите и от трона си слизат дотогавашните властелини на света — влечугите.
Дали и онова бедствие, което описваха йероглифите преди три хиляди години, не е било опит за четвърти период на смъртта, неуспял, защото континентите вече са били разкъсани, а не както преди това слети в една обща суша Пангея, а по-късно и Гондвана, по която би могла да премине без никакво препятствие всяка болест по растения или животни.
А как й се спеше! Виеше й се свят. Предметите в стаята се изгъваха в най-причудливи форми, разливаха се, надигаха се във въздуха като вълшебни килимчета. Въпреки това напрежението, разумът й не я оставяха да се предаде напълно във властта на упойката. Продължаваше да съпоставя, да преценява, да разсъждава.
Безброй хипотези опитват да обяснят периодите на смъртта: заледявания, засилена слънчева радиация, изгубена способност за приспособяване към новите условия, летални мутации. Всичките — достатъчно остроумни, но все неубедителни.
Имаше и друга — за някаква страшна епизоотия, масово измиране на животни вследствие появата на вируси…
Тя прехапа устни. Вируси! Защо пък не? Защо наистина да не е било и тогава същото — пак вирус, само че не по животните, а вирус, унищожил растенията, хранителната база на животните? Останали без храна, гигантските тревопасни гущери загинали, след което изчезнали и хищниците. Защо не?