Дотогава Гурмалулу щеше да е свършил и с Бурамара. Само трябваше да го срещне, да излъже и него, като му каже, че Крум е паднал сам в ямата, да го отведе там, та да бутне и него вътре. После да намери мистър Том, за да получи уиски. И да пие, да пие, да пие… Мистър Том мразеше мистър Крум, мразеше и Бурамара. Щеше да остане доволен…
Без да се обърне повече към бушуващия пожар, злодеят хукна по каменистата ивица, която беше ограничила огъня. Зад скалистото възвишение очакваше да види Бурамара, а видя — Руби! Видя цялото племе и с него — Руби! Изсъхналата савана бе прогонила животните. А без дивеч не може да съществува и човекът. Племето бе напуснало земята на прадедите, за да не умре от глад. Принудено беше да нахлуе в чуждите ловни полета. А не знаеше как ще го посрещнат стопаните им, владели ги от деди и прадеди. Щяха ли да се смилят над злочестите бежанци и да ги пуснат в страната си или щяха да се бият. Затова най-отпред вървяха мъжете, понесли копия, каменни брадви и копиехвъргачки, които при война служат за щитове. Бумерангите висяха на поясите им. Племената не се бият с бумеранги. Някои носеха димящи главни, та да си палят цигарите, а други — разглобени „пуканами“, свещените дървени стълбове, покрити с магически рисунки, за да ги забият насред новото селище.
След тях ситнеха жените, прегърбени под товарите си: коритца люлки, кратуни за вода, пълни мрежи с коренища, колчета копачки, а по раменете им седяха малките им деца, вкопчани с крачета във вратовете им и с пръсти в косите им. И мъже, и жени бяха отрупани с всичките си украшения: костици, халки, гривни — хем за красота, хем за важност пред чуждите племена, с които щяха да се срещнат, хем и заради това, че нямаше къде другаде да ги носят със себе си. По-големичките деца подтичкваха наоколо, улисани в привидно безгрижна игра, а всъщност заети да търсят в сухото сено някоя какавида, някой гущер, птиче гнездо или змия.
Гурмалулу не откъсваше поглед от Руби. А тя вървеше, загледана като всички австралийци в краката си, та да не настъпи змия, да не пропусне и нещичко, което става за ядене. Сякаш не го бе забелязала. Сякаш не го забелязваха и останалите.
Нещастникът усети как пресъхва гърлото му. Защо той ги виждаше, а те не го виждаха? Дух ли беше вече? Погледна ръцете и краката си. Бяха черни. Значи още не беше дух.
— Руби! — извика той. — Виж, Гурмалулу е жив!
Тя се стресна. Изпусна коритцето си. Закова се на място разтреперана. Онемя. Не мръдваше, не проговаряше, не го поглеждаше. Децата му, и те се скриха зад нея, замрели от ужас.
— Гурмалулу е жив! — повтори клетникът.
Джубунджава се измъкна от редицата и го стрелна с костеливия си черен показалец.
— Когато се изкиска безсмъртното момче Табала, Гурмалулу ще умре! Чурингите се разсърдиха, пратиха глад и смърт на племето. Затова Гурмалулу ще умре!
Обърна му гръб и се върна тържествено при другите. После всички, мълчаливо, без да го погледнат, поеха натам, накъдето се бяха запътили, изсушени от пек и лишения, черни, опушени, като оживели скелети. Запътиха се нататък, където ги чакаше неизвестността, заедно с родния край загубили вяра в живота и в себе си. Източиха се през побелялото поле като ленива черна змия, след която се виеше облаче червен прах, загубиха се из криволиците на замръзналите пясъчни вълни.
Гурмалулу стоеше вцепенен на същото място, загледан подире им с помътнели диви очи като изтощено от глад, уловено в яма динго. В гърдите му клокочеше неудържима ярост; вреше, както ври пясъкът при буря; надигаха се огорчение, обида, безнадеждна злоба; усукваха се в грозен, всепомитащ смерч, който фучи и се заканва, граби пясъка, трупа го в ревящата си гръд, преди да връхлети и да помете всичко по своя път. Защо го прокуди племето му, защо го прокле Джубунджава, защо не го погледна неговата Руби, защо се дръпнаха ужасени децата му? Кой беше виновен за това? Кой подлъга глупавия Гурмалулу да открадне чурингите? Кой го подмами с омагьосаната огнена течност? Кой го погуби, а нищо не му даде в замяна? Само го тласка от беда към беда? Кой…
Без да го премисля, решението само изплава сред вихъра на отчаянието и озлоблението му. Смерчът, злият дух „вили-вили“ му бе посочил жертвата. Джубунджава казваше, че всички бели са зли духове. Гурмалулу вече знаеше, че мистър Том е най-злият. Не съжали, че бе погубил брата и сестрата. Защо пък да съжалява? Те бяха също бели. Но главният виновник, този, който уби живота, покоя му, беше мистър Том. Закъде е черният човек без племето си? Мистър Том беше длъжен да заплати злото, което му бе причинил.