Гурмалулу, мълчалив и неуморим, сякаш не човек, а демон, го следваше упорито. Не го доближаваше, ала и не изоставаше. Забързваше, когато Том побягваше обезумял. Забавяше се, ако жертвата му намалеше ход. Спираше, когато и тя спре. В погледа му не можеше да се прочете нищо друго освен зловещото решение.
При едно обръщане Том видя как преследвачът му почна да рови с ръце в пясъка. Извади нещо, вдигна го над главата си и го изцеди в устата. Прежаднелият нещастник разбра. Дивакът беше намерил плоскоглава жаба. Тя има водна торбичка в корема си. В дъжд я напълва, а при суша, така запасена с влага, се заравя в земята и остава там месеци наред, до новия дъжд. Аборигените умеят да намират дупката й и така се спасяват от смърт.
Том трябваше да му я отнеме, да глътне поне една капка! По-рано се гнусеше само при мисълта за тая гадина. Сега беше готов да убие човек за глътка вода. „Който раздели с теб водата си в пустинята, ти е повече от брат.“ Той едва сега осъзна смисъла на тая поговорка. За една капка вода беше готов да се побратими дори с един въшлив дивак.
Инспекторът хукна надире, размахал пистолета. Ала Гурмалулу беше стократно по-издръжлив от него. Побягна и той със скъпоценната си находка в ръка. Като че ли нарочно го дразнеше с нея, като че ли нарочно го подлудяваше.
Том се спъна, падна, лицето му се зарови в пясъка. А той не го усети. Остана да лежи неподвижен, безсилен. Гърлото му гореше като насипано с черен пипер. Това е вкусът на смъртта — досети се той. Досети се и друго. Както лежеше така, Гурмалулу можеше да дойде при него, да го убие. Той вдигна глава. И наистина го съзря на двадесет разкрача от себе си. Но докато насочи пистолета, Гурмалулу офейка надалеч, недостигаем за куршума. Приклекна пак да го дебне, както гладно динго дебне болна крава — търпеливо, уверено, че рано или късно тя ще падне.
Лежа така дълго. Накрай пак се надигна. Всеки изгубен час го приближаваше до смъртта. А той не искаше да умира. Живееше му се. Веднъж само да се добереше до цивилизованите хора. Тогава щеше да предприеме втора експедиция. По-добре организирана, по-дисциплинирана, не такава паплач като сегашната, само с негови послушни хора. И дворецът в Кю щеше пак да стане достижим.
Помъкна се отново, като залиташе, падаше и ставаше. С напукани устни, кървяща кожа, възпалени очи. А знаеше. В тая преизподня, сред пясъците на Австралия, белият човек не може да изтрае повече от два дни. Умира от жажда. Разкъсва дрехите си. Пълзи по корем. Езикът му запълва устата. Умира обезумял.
Пред очите му се трупаха черни непрогледни облаци. Разкъсваха се само за малко, колкото да види суровия отмъстител, който го следваше на стотина крачки зад него, бодър, без следа от умора, непреклонен.
Гурмалулу беше дете на пустинята, издръжлив на жажда като ему. В нажежената пустош наоколо можеше да намери влага, щом поиска. Знаеше къде се крие плоскоглавата жаба. Знаеше кой корен е най-сочен. Знаеше кое животно или птица може да го отведе при водата. Знаеше кои мушици се въртят над подпочвените поточета. Защото хилядолетия наред еволюцията бе подбирала тъкмо тези, които умеят да откриват най-бързо водата. Който не бе усвоявал това изкуство, бе загивал.
Том прекосяваше дюна след дюна, заобикаляше каменистите хребети и пръснатите ивици евкалиптов скреб, които все по-често препречваха пътя му, размесени с мулга-скреб, с бодливите акациеви шубраци. Това в едно и също време му вдъхваше надежда — то означаваше, че пустинята отстъпва, изостава, — но и неясна тревога. Убеден беше, че омразният негодник го подкарваше умишлено в определена посока, с ясна за него зловеща цел.
Настъпи нова нощ. Въздухът се позахлади. Но смазаното от изтощение тяло на белия беглец не почувствува никакво облекчение. Гореше. По жилите му течеше не кръв, а — разтопено олово. То бликаше из тях на чести тласъци, които пареха гърлото му, гърдите, слепите очи, цялата глава. Ускореният му пулс бъхтеше като чук по темето. А не биваше да спре. Всеки загубен миг го приближаваше до гибелта. Ако вървеше, все имаше надежда да намери вода, да пресече някоя пътека. И той вървеше. Не усети кога навлезе в спинифекса. Разбра къде е попаднал, когато краката му се заплетоха в острите жилави листа и той падна по лице върху бодливия килим. Адска трева! Колко сполучливо беше името й! Без да изчисти набитите в тялото си шипове, той тръгна назад, като не забравяше само едно — не изпускаше оръжието си. Видя, че врагът му стоеше извън сатанинската морава. Не бе навлизал в нея. Изчака го и пак тръгна като динго подире му.