Гурмалулу трепна. Не стана, не мръдна повече. Само очите му се разшириха, окръглиха се — огромни, изпълнени със смъртен ужас. Сбъдваше се проклятието на Джубунджава. Безсмъртното момче Табала се бе изсмяло. И Гурмалулу трябваше да умре!
Да умре! Да умре!
Огнен спазъм стегна гърдите му, сякаш ги прониза нажежено копие. Устата му опита да погълне жадно въздуха.
Изведнъж нещастникът се гътна възнак.
Проклятието на Джубунджава го бе поразило.
А Том гледаше смаян, потресен, зловещото чудо, което бе станало пред очите му. Врагът му беше мъртъв. Наистина мъртъв!
Но се сепна. Каква полза? Нали преди това бе вкопчил ръцете му в белезниците? Трябвало бе да пукне по-рано!
И все пак… Нямаше да остане, нямаше да се предаде… Щеше да се бори още…
Том се надигна с мъка, така, с вързани ръце. Падна. Разбра, че не може да ходи прав. Затова запълзя, като се изтласкваше с крака и си помагаше ту с едното, ту с другото рамо. Тъй се рови попова лъжичка в пресъхнало блато. Устата, носът и очите му се напълниха с пясък. Докога ли щеше да се влачи така? Възможно ли беше с пълзене да заобиколи чудовищното обрастване, подобно на руло от бодлива тел.
Дочу автомобилна сирена. Значи шосето беше близо, щом като до него достигаше и бумтежът на мотора. Ето, машината профуча и отмина.
Той опита да извика. Но не можа да издаде никакъв звук. Подпухналият език беше запълнил устата му. Задушаваше го. Кръв капеше от устните му. Усещаше, че обезумява. Искаше му се да си къса дрехите, да вие…
Не! Не би могъл да заобиколи дяволската ограда! Каквото и да станеше, трябваше да мине през нея! Чувствуваше, че тази мисъл е нелепа, ала нямаше воля да й се противи. Той запълзя направо към скреба. Стори му се, че под сплетените клони вижда пролука. Някакъв нисък клон беше изгнил и опразненото от него място се бе превърнало на тунелче в непроходимата трънлива мрежа. Том се натика с мъка вътре, без да усеща бодлите, които късаха дрехите му, които деряха кожата му, без да усеща кървавите ручейчета, които потичаха по тялото му. Обезумял, затъпял, поддал се на нагона си за свобода като лисица, която изгризва лапата си, за да се измъкне от капана, той продължаваше да се завира все по-навътре в гъсталака.
Веднъж в една ферма бе хванал едно питомно кенгуру за опашката. Тъй то не можеше да рита. Четвърт час кенгуруто подскачаше на място, недоумяващо защо не може да избяга, без да се сети, че би могло да се освободи, ако промени посоката си, ако се извие настрана или се дръпне назад. Подскачаше на място, докато човекът го пусна. Тъй и сега нещастникът продължаваше да се намъква в бодилака, немислещ като безразсъдно кенгуру.
Когато по едно време някакъв проблясък на разум освети съзнанието му, беше късно. Вече не можеше да мръдне нито напред, нито назад. Жестокият трънен капан бе вкопчил в него зъби, решил никога да него изпусне.
Друг автомобил профуча по близкото, а в същото време недостижимо шосе. А Том усещаше, че губи сили. Пред очите падаше по-плътен мрак.
Дворецът в Кю избледняваше, стопяваше се в нищото…
Мария се събуди, задавена от парещия дим. Разсъни се мигновено. Храсталакът гореше, по-право фучеше, беснееше. Огнените пипала плющяха край нея, смилаха в пламтящата си вътрешност всяко листенце, всяка вейка, всяко дърво по своя път. Тежки кълба пушек се търкаляха над шубрака, пронизвани от гейзери искри. Пожарите в Австралия са бедствия. Евкалиптовото масло пламва като бензин. Достатъчна е една искрица от запалката, достатъчен е фокусът на слънчевите лъчи, получен от една захвърлена бутилка. Огънят в тукашните гори не пълзи от дърво на дърво, той лети над тях. Другаде човек все има надежда да му избяга. Тук не. Дори с кон, дори с автомобил не може да се превари огненият взрив на евкалиптовите пари, които мигновено опърлят огромни площи като гигантски горелки. Има един начин да се спаси човек — ако се потопи във вода, в река или езеро. Но те да бъдат по-пълноводни. Защото потоците и плитките блата възвират. Веднъж пожар застигнал цистерна, която прекарвала вода за някаква ферма. Шофьорът се скрил в цистерната. После го намерили вътре сварен.
Такива са пожарите в живите гори. А какви ли ще бъдат в изсушената от бялата болест гора, просмукана с избухливото евкалиптово масло, подобно на напоен с бензин фитил. Тези мисли й минаха през ума само за секунда — от отварянето на очите до скачането й на крака.
Какво да стори? Нямаше ни река, ни езеро, нито най-малка локва. Да побегне нататък, където отидоха Гурмалулу и Крум? Там имало кладенец. Биха могли да се мушнат вътре. Ала пътят й беше преграден от разжарената стихия, която връхлиташе насреща като огнена лавина, като прилив от жарава. Тя усети, че се задушава. Косата й пламна. И роклята й почна да тлее.