Изглеждаше, че вече няма спасение.
Тогава от огнената стена изскочи едър щраус ему, самец, по-висок от два метра. Навярно бе седял досега върху яйцата си, опитвал геройски да ги мъти до последния миг. Повече не бе издържал. Родителският инстинкт бе отстъпил най-сетне пред инстинкта за самосъхранение.
Мария реши мигновено. Лудетината се събуди внезапно у нея. Някога във фермите бе укротявала на родео необяздени коне ведно с ковбоите. Знаеше, че да се възседне щраус е още по-трудно. Но нямаше избор. Оставаше й само това. С един скок тя се метна върху пробягалата досами нея ослепяла от пожара птица, яхна я и прегърна с две ръце жилавата дълга шия. Емуто замахна във въздуха с крак като боздуган, но напразно. Късно. Лудетината седеше на гърба му. Ако беше закъсняла само секунда, вече щеше да лежи на земята с пръснат череп или счупени нозе, което е все също.
Сега тя летеше през пламтящия скреб, обладана от една мисъл — да се държи, да стиска, да не пуска. Паднеше ли — това щеше да бъде краят.
Слисан от ненадейното нападение, уплашен от непривичния си ездач, самецът ему опитваше да я свали от гърба си, като подскачаше на място и се друсаше, както би изтърсвал перушината си след прашна баня. Напразно. Ездачката се държеше здраво, не падаше. Огнените камшици настигаха емуто и го подгонваха все по-бързо през пламналата стена, в която краката му изхвърляха взривове от искри.
Човек надали би могъл да се измъкне. Инстинктът на птицата й подсказа най-краткия път. Може би само след няколко секунди, които на девойката се сториха безкрайни, ему то изскочи от огненото езеро и притича по голата скала. След стотина крачки Мария скочи от него, търкулна се на земята, издра коленете и лактите си. Ала съобрази бързо. Търкулна се в близката долчинка и се зарови в пясъка. Угаси пламналите си дрехи. Имаше обгаряния, вече се бяха дигнали няколко мехура по краката й, ала тя не ги и погледна. Побягна нагоре към кладенеца.
Внезапно насреща й изскочи Бурамара, задъхан от бързане, облян в пот.
— Крум! — извика той, разтреперан от тревога. — Къде е?
Девойката отвърна, като тичаше:
— Там! Отидоха с Гурмалулу. Имало кладенец.
Тревата бе изгоряла по-бързо от скреба, избухнала бе, изпепелила се бе с бързината на запален барут. Двамата прехвърлиха скалистия хълм на един дъх. Спуснаха се надолу, надвесиха се над зиналата яма.
— Круме! — извика Мария, изгубила надежда, че ще чуе отговор.
Той изруга отдолу:
— Какъв съм глупак! Най-тъпата коала няма да се хване така в капана!
— Остави това! — прекъсна го Мария, премаляла от радост. — Ами кажи здрав ли си?
— Само с една бучка на главата. Лошото е, че не мога сам да се измъкна.
Бурамара скоро откри това, което търсеше — един самотен храст от пълзящ евкалипт. Отряза го до корен, окастри го и го спусна в ямата.
След малко Крум Димов излезе отвътре, хванал се за него с ръце, като се подпираше с крака в стената, овалян в тиня като крокодил в пресъхнало блато.
— Имал съм късмет — рече той. — Първо, че кладенецът не е дълбок. Второ, че има тиня…
Девойката го допълни:
— Трето, че мъжкият щраус с неговия майчин инстинкт не беше напуснал по-рано мъртвия скреб. Четвърто, че Бурамара дойде. Пето…
Папагалът Кенатон прелетя отнейде и кацна на рамото й.
— Сладко папагалче! — изграка той, като потърка главица във врата й. — Сладко папагалче!
— Умирам от глад! — прекъсна бъбренето му Крум, след като се изчисти от тинята.
Без да каже нищо, добил отново предишния си безучастен и безстрастен вид, Бурамара каза кратко:
— Почакайте!
И припна към пепелището на изгорелия скреб, където намери яйцата на емуто, напълно опечени.
— Ще правим коробори! — пошегува се той, без да трепне нито мускулче по лицето му.
Тримата седнаха да се хранят. Разделиха едното яйце на тримата. Другите оставиха за из пътя. Наистина с такъв водач нямаше защо да се тревожат много. Ала все по-добре беше да се намират и запаси. Особено сега, когато не им беше известно докъде е стигнало бедствието и къде ще срещнат дивеч.
— Само за това мисля — проговори повече на себе си Мария. — За медните рудници на Ахмес, около които растенията оцелели. Това ще трябва да проучим едновременно с карантината. Каква е ролята на медта? Или на някой съпътствуващ я микроелемент, който създава устойчивост в пластидите, своеобразен имунитет. А може би променя молекулата на самия вирус, като измества в нея някой атом. Добре, че пред смъртта си фараонът ни разказа и това. То може да изкупи целия му грях, да смекчи вината на злочестия Ехнатон.