— Шест! — извикаха те на едно леко пълно момче, което имаше гъста, сияеща коса. — Девет! — определиха на един, който приличаше на модел на Абъркромби и танцуваше гол до кръста на дансинга. — Седем! Четири! Осем и половина!
Първоначално младежите в клуба не разбираха какво точно правят момичетата, но доста бързо успяха да се досетят. Онези, които получаваха осмици и нагоре изглеждаха доволни. Момчето, което получи шест, присви очи и устните му произнесоха някаква дума, която изглеждаше като „Кучки!“.
Докато Хана минаваше покрай кабинката на диджея, някой я улови за ръката.
— Хей, на мен колко ще ми дадеш?
Тя рязко се спря и го погледна. Косата му беше мазна, ноздрите странно уголемени, носеше тениска с логото на Шанел, залепено отпред. Той напомни на Хана за младежа, който работеше на щанда на Моторола в мола.
Тя се обърна към Наоми, която също се спря.
— Знаеш ли, Али имаше подходящата фраза за такива случаи — извика тя в ухото й.
— И каква беше тя? — попита Наоми.
— Не и то!
Хана се обърна и избяга. Наоми избухна в смях и забърза след нея. Останали без дъх от смях, те излязоха на терасата, която бе много по-прохладна и тиха. Наоми избърса очите си.
— Не мисля, че друг път в живота си съм се смяла толкова много.
— Видя ли изражението на този мазен тип, когато казах „Не и то“? — изписка Хана. — Мислех, че ще ни убие.
Наоми се тръсна в един стол.
— Играехте ли често тази игра, докато Али беше с вас?
Хана потисна кикота си и поклати глава.
— Не по този начин.
— Когато аз бях приятелка с нея, тази игра я нямаше — каза Наоми. По лицето й премина смущение. — Но пък и тя не е била същата Али.
Настроението на Хана леко се развали.
— Да — отвърна тя и се пресегна към питието си, не знаейки какво да каже.
Наоми завъртя гривната си около китката.
— Чувствам се ужасно заради онова, което се случи с вас и Али в Поконос. Направо е невероятно.
— Благодаря — промърмори Хана. После надигна глава, осъзнавайки нещо. — Ти изненада ли се, когато разбра, че всъщност са били две? И че момичето, с което ти си била приятелка, всъщност е убийца?
Наоми започна да човърка ноктите си.
— Ами, донякъде, но…
— Но какво?
Наоми се загледа във фенерите, които висяха от гредите.
— Знаеш ли, цялата тази история е просто тъжна. Чувствам се ужасно, като казвам това, но тя понякога ми липсва.
— Не трябва да се чувстваш така — каза тихо Хана. Досега не й беше хрумвало, че Наоми също е изгубила Али. Не тяхната Али, но все пак Али.
— Знаеш ли какво? — погледна я Наоми. — С теб се разговаря много леко. Изненадана съм.
— И аз съм изненадана за теб — отвърна колебливо Хана. Думите й имаха много по-голям заряд, отколкото би могла да предположи Наоми.
— Казах ти неща, които не съм казвала на много хора — рече Наоми, облягайки се на парапета.
— Нима? Какви, например?
— Например за тъпченето — призна Наоми. Светлината се отрази в златните й обеци и те заблестяха. — И неща като сега, за Али.
— Спомена нещо и за любимата ти братовчедка — каза Хана и сърцето й заблъска в гърдите. — Момичето, което катастрофирало.
Наоми сви устни.
— Да. Мадисън. Никога не говоря за нея.
— Значи тя… да не е загинала в катастрофата? — Хана затаи дъх.
Наоми поклати глава.
— Не. Но беше много зле — доста счупени кости, лежа в кома няколко дни. Трябваше да се учи да ходи наново. Много ни беше трудно. — Гласът й секна.
Хана въздъхна облекчено на ум — Мадисън не беше мъртва. Но научавайки какво й се беше случило, очите й се напълниха със сълзи. Сега в съзнанието й се появи нов образ — как Мадисън се държи за една от онези терапевтични проходилки и се опитва да направи крачка.
Наоми остави празната си чаша на масата и отново подсмръкна.
— Но по един странен начин тази катастрофа се оказа най-доброто нещо, което можеше да се случи на братовчедка ми. Тя я накара да се стегне. Преди това беше абсолютна алкохоличка — пиеше, вместо да ходи на училище, започваше да пие още щом се събудеше на сутринта, пиеше и шофираше и едва не се уби. Искам да кажа, че е гадно, дето помля колата и преживя толкова много болка, но оттогава не е близвала алкохол. И сега изглежда много по-щастлива.