Сърцето й заби ускорено. Беше сбъркала. Отново. Наоми беше А. Това го доказваше.
— Какво правиш?
Наоми стоеше на вратата на банята, увита в халата си. Хана бързо отстъпи от леглото й.
— З-здрасти.
— Здра-асти — отвърна провлачено Наоми. Погледът й прескочи от Хана към лаптопа, после отново към Хана. — Всичко наред ли е?
— Ами просто търсех нощната си маска — каза Хана, опипвайки непохватно леглото на Наоми, след което продължи по пода. Сигурна беше, че туптенето на сърцето й се чува чак в другия край на стаята.
Наоми отиде до леглото си и седна. Изгледа продължително Хана, но не каза нищо. За миг лунната светлина озари лицето й и когато тя се усмихна, зъбите й изглеждаха дълги и блестящи, почти като на вълк.
— Банята е твоя, ако искаш — каза най-накрая тя.
— И така съм добре — рече Хана. — Просто искам да си легна. — Искаше й се да може да изпрати есемес на Майк и да го помоли да остане при него още една нощ. Но тогава Наоми наистина ще се досети.
— Добре, тогава. — Наоми свали лаптопа си на пода и придърпа завивките към себе си. — Лека нощ, най-добра приятелко.
— Лека — изграчи Хана и се сви под шалтето, знаейки, че няма да може да мигне.
18.
Неустоим
В събота сутринта Спенсър нахлу в празната сводеста галерия, където я очакваха приятелките й. Емили крачеше нервно покрай празните видеоконзоли на „Кол Ъф Дюти 4“ и „Денс Денс Ревълюшън“. Ариа барабанеше с нокти по машината за размяна на монети. Хана хвана един разнищен конец на дънковите си шорти, а светлините на пинбол-машината проблясваха по лицето й. Косата й беше изгубила блясъка си, под очите й имаше тъмни кръгове. Сутринта им беше изпратила есемеси, в които искаше да поговорят по най-бързия начин.
— Не разполагам с много време — каза Спенсър, поглеждайки часовника си. Трябваше да се срещне с Рифър в сауната в десет часа — а сега бе десет без петнайсет.
— Снощи открих нещо. — Гласът на Хана беше писклив и потреперваше, сякаш бе изпила твърде много чаши кафе. — Погледнах в пощата на Наоми, точно както ми казахте да направя. Там имаше поредица от разменени писма с Мадисън Стрикланд, в които ставаше въпрос за катастрофата. Убедена съм, че знаят за нас.
— Чакай малко. — Ариа се сепна. — Значи Мадисън е жива?
— Наоми каза, че е жива, но е пострадала лошо — отвърна Хана. — Работата е там, че след това Наоми каза, че колкото и странно да звучи, донякъде се радвала, че Мадисън е катастрофирала. Това в никакъв случай няма как да е истина — не и след като прочетох имейлите.
Спенсър затвори очи и бавно въздъхна. В съзнанието й отново отекна пропукването на кости. Тя беше виновна за това. Сега вече знаеше как се чувства Ариа относно Табита — когато ти си човекът, който е бутнал или изпуснал някого, нещата някак си изглеждат по-различно.
— В имейлите споменават ли се директно имената ни?
— Не, но в едно от тях пишеше Те потъват. Те. Наоми сигурно знае, че сме замесени. Тя е написала писмото на пети юли — преди да върнем парите на Гейл, преди историята със Спенсър и Келси, преди всичко, което се случи през лятото. Освен това има и ново писмо от Мадисън, която казва: Гордея се, че правиш това за мен.
Емили прокара ръка по челото си.
— Добре, сега вече знаем, че Наоми е А. Или поне един от А-тата.
— Така изглежда. — Лицето на Хана беше изкривено от болка, когато произнесе тези думи. — На пръв поглед изглежда, че нищо не знае, но подозирам, че просто е много, много добра актриса.
— Ако Наоми е А. — или дори работи с друг А. — значи Наоми знае всичко. — Ариа извади телефона си и го показа на момичетата. — Вижте какво ми изпрати А.
Момичетата огледаха размазания образ от курорта „Скалите“, който се появи на екрана. Най-отгоре се виждаха петте момичета на покривната тераса. Една руса девойка стоеше непредпазливо до ръба; брюнетка с височината и фигурата на Ариа стоеше с протегнати ръце, готова да я блъсне. Ако някой беше наясно какво търси, това просто им осигуряваше доживотна присъда.
— Трябва да ги изтриеш! — Спенсър грабна телефона на Ариа и започна да натиска бутоните.