В асансьора нямаше никой друг, а коридорът до стаята й беше празен. Но когато зърна седящата до вратата фигура, тя замръзна на мястото си и сърцето й се разтупка. Това беше Джордан.
Момичето я зърна в същия миг, устните й се разтвориха и то започна да се изправя.
— Емили!
Емили рязко се обърна и тръгна в другата посока, тръстиковата пола драскаше краката й.
— Емили! — извика отново Джордан и се затича след нея. — Почакай!
Емили не спираше да върви, без да каже нищо.
— Знам, че си сърдита — избъбри Джордан. — Съжалявам, че не ти казах по-рано. Опитах се няколко пъти, но… Просто не знаех как.
— Добре, сега всичко е ясно, нали? — рече бързо Емили, отваряйки тежката врата към стълбището. Тя нямаше представа къде отива. Знаеше само, че трябва да отиде някъде.
— Значи това е то? — Гласът на Джордан секна. — Просто така ще изоставиш всичко между нас?
Емили прехапа долната си устна и се изкачи до първата стълбищна площадка, шумолейки с тръстиковата си пола.
— Емили, моля те — каза Джордан. — Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам.
Емили се спря насред крачка. Когато се обърна, лицето на Джордан бе обляно в сълзи. Вирнатото й носле се беше зачервило от плач, а ръцете й разнищваха подгъва на тениската й. Тениска, която случайно бе взела назаем от гардероба на Емили — защото Емили беше толкова глупаво наивна и добра. Образът на Джордан от телевизора проблесна в съзнанието й. Продължавай да вървиш, настоя обиденият глас в главата й.
Но тя знаеше какво има предвид Джордан. Между тях се беше случило нещо невероятно.
Тя преглътна тежко.
— Ти ме излъга. Не знам нищо за теб. Не знам дори истинското ти име!
— Знам. И се чувствам ужасно заради това. Но не защото исках да те нараня. Исках да те защитя.
Емили прокара пръсти по една пукнатина на стената.
— Наистина ли си избягала от затвора?
— Да — отвърна тихо Джордан.
— Защо не носеше онзи оранжев гащеризон първия път, когато те видях?
— В килията стоях с обичайните си ежедневни дрехи.
— Защо избра името Джордан?
— Това е второто ми име. — Джордан заби поглед в краката си. — А Ричард е бащиното име на майка ми. Винаги съм ги харесвала повече.
— Защо крадеш самолети? Коли?
Джордан наведе поглед.
— Най-добрата ми приятелка ме предизвика да го направя. Двете участвахме заедно.
Емили се намръщи.
— Най-добрата ти приятелка те е накарала да откраднеш самолет?
— Тя е онова момиче Макензи, за което започнах да ти разказвам. Тя ме предизвикваше да крада по-големи неща, да правя по-опасни работи, най-вече защото се наслаждаваше на властта, която имаше над мен. Обеща, че ще отвърне на любовта ми, ако го направя, но не се получи така.
Емили сви пръстите на краката си. Историята й беше болезнено позната — Али също се беше държала така с нея.
— Всъщност Макензи ме предаде — продължи Джордан. — Казах й, че повече не искам да крада нищо, че нещата стават твърде объркани. Затова тя се обади на ченгетата.
Емили ахна.
— Тя загазила ли е?
Джордан поклати глава.
— Не.
— Защо? Тя не е ли крала заедно е теб?
Устните на Джордан потръпнаха.
— Не казах на ченгетата за това. — Тя погледна смутено към Емили. — Голяма съм смотанячка, нали?
Емили изгледа голямото чисто шест, нарисувано на стената до стълбището. Тя също бе прикривала Али. По дяволите, дори я беше пуснала от къщата в Поконос.
— Не си смотанячка. Но връзката ти с приятелката ти не е любов. Дори не е приятелство.
— Знам — отвърна тихо Джордан. — Но когато го осъзнах, вече беше твърде късно. Едва сега наистина знам какво е любовта.
Емили я погледна; въздухът се наелектризира. Джордан я погледна толкова искрено, че Емили усети как я привлича като магнит. Спомни си как Джордан я притискаше към себе си в лодката със стъкленото дъно, как приемаше всичките й недостатъци. Как я бе целунала в асансьора. Как можеха да разговарят за всичко, колко се смееха и колко истински бяха целувките им.
Тя заслиза бавно по стълбите, докато не се озова до Джордан. Когато плъзна ръка в нейната, се почувства така, сякаш се е прибрала у дома. Но след това се стресна.