— Ами ако някой знае къде се намираш? — Тя се сети за съобщението на А. „Може да се паднете в една и съща килия в затвора!.“
Джордан сви устни.
— Какво имаш предвид?
Емили преглътна тежко.
— Ами ако някой те е разпознал от новините… и те издаде?
— Доста се постарах да не изпъквам — настоя Джордан. — А и не мисля, че някой на този кораб ще тръгне да ме търси. Не трябва да се притесняваш.
— Но… — Емили млъкна, мислейки си за всичко, което А. може да сътвори с информацията, която притежава. — Какво ще правиш, когато пътуването приключи и се върнем на сушата? Те ще те заловят — не можеш да бягаш вечно. Какво ще стане с нас? Ще те видя ли отново?
Джордан я притегли към себе си и я залюля успокояващо.
— Хей — рече тихо тя, разтърквайки нежно гърба на Емили. — Не се притеснявай.
— Но аз трябва да се притеснявам! — проплака Емили. — Ти се нуждаеш от план! Трябва да намериш начин да се скриеш!
Джордан се усмихна спокойно.
— Ем, аз имам план.
Емили примигна.
— И какъв е той?
Джордан бавно я поведе по стълбите, покрай колонадата в една от залите за почивка, която имаше големи сепарета и наредени покрай стените аквариуми. Освен тях двете, единственият човек в залата беше Джереми, който се беше облегнал на бара и разговаряше с един от барманите.
Двете седнаха в едно от задните сепарета, което се намираше близо до банкомата. Секундарникът на часовника в стил арт деко направи пълен оборот, преди Джордан да заговори отново.
— Нямам намерение да се връщам в Щатите — започна тя. — Ти си права — щом стъпя там, ще ме арестуват. Но остана ли в някоя друга държава, ще съм в безопасност. Така че спрем ли на Бермудите, ще се кача на самолета. Смятах да го направя при първото ни спиране на Сейнт Мартин, но тогава срещнах теб и просто… не можах.
Емили се ококори.
— Къде ще отидеш?
— В Тайланд. Всичко съм измислила. На Бермудите ме чака фалшив паспорт заедно със самолетен билет.
Емили си представи картата на света, опитвайки се да прецени разстоянието между Роузууд и Тайланд. Все едно Джордан отиваше на Луната.
— Какво ще правиш там?
— Ще живея страхотен живот — отвърна замислено Джордан, мачкайки несъзнателно салфетката, която бе поставена на масата пред нея. — Там е невероятно, Ем — красиви плажове, изумителна култура, и с малко пари човек може да си живее като цар. Мисля да преподавам английски, за да припечелвам. И искам да дойдеш с мен.
Емили подскочи.
— Какво?
— Помисли си! — Джордан я сграбчи за ръцете, като едва не събори чашата с вода. — Ще живеем на брега. Ти ще плуваш всеки ден в океана. Бихме могли да пътуваме, да имаме невероятни приключения и така ще избягаш от всичко, което мразиш.
Покрай тях мина някакъв непознат ученик, отиде до банкомата и Емили не отвори уста, докато момчето не приключи. После изгледа тъжно Джордан.
— Ами ако искам да видя семейството си? Няма ли самолетният билет да е много скъп?
— Повече никога няма да можеш да видиш семейството си. Властите може да разберат, че сме избягали заедно — ще те смятат за съучастник, щом си ме укривала. Ако се върнеш в Щатите, също ще бъдеш арестувана.
Емили се почувства така, сякаш някой я беше ударил в стомаха. Никога повече да не види семейството си? Никога повече да не живее в Америка?
Но пък какво ли толкова ценно имаше в Америка? Семейство, което я мразеше? Университетско бъдеще, което изобщо не я въодушевяваше? Добри приятелки, да, но те сигурно също щяха да се вкопчат във всяка възможност да напуснат града. Имаше я и Вайълет, разбира се, но пък семейство Бейкър бяха най-добрите родители, за които можеше да се надява.
Ако Емили си тръгнеше, тя никога повече нямаше да се притеснява дали няма да я арестуват за убийството на Табита. Никога нямаше да се притеснява, че А. я преследва и призракът на Али никога повече нямаше да я навестява. Семейството й сигурно щеше да се радва на изчезването й. Айзък дори нямаше да го забележи. Университетът на Северна Каролина щеше да си намери друга плувкиня.
Тя погледна в големите, изпълнени с надежда очи на Джордан и очарователната трапчинка до веждата й. Беше открила толкова много неща в един човек и изпускането му й се струваше като ужасна грешка.
А можеше ли да си позволи да сгреши отново?