— Не е заради това — промърмори Греъм.
— Тори сигурно адски ще го хареса — въздъхна Ариа. — Като стана дума за това защо най-накрая не изплюеш камъчето? Как всъщност мина срещата?
Греъм помръдна едното си рамо.
— Нали ти казах. Добре. Отидохме в ресторанта на главната палуба. Тя си поръча суши, аз — бургер с пуешко.
Ариа примигна. Изброяването на ястията, които някой си бе поръчал на срещата, не беше точно добър знак.
— Имахте ли много теми за разговор?
— Предполагам. — Греъм разкъса на малки парченца салфетката, която му бе донесена заедно с чашата бира. — Честно казано, май не си падам особено по Тори.
— Защо не? — извика Ариа. — Тя изглежда идеална за теб! И съм повече от сигурна, че е заинтригувана. — Тя се облегна назад. — Да не би да се страхуваш да харесаш някой друг заради Табита?
— Определено не се страхувам. Просто тя не е за мен. — Греъм вдигна чашата и изпи остатъка от питието. На дъното на празната чаша задрънчаха парченца лед. Когато отново се облегна назад, той й хвърли продължителен, пронизващ поглед, който Ариа не можа да разбере. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо, за което цял ден събирам смелост да произнеса.
Ариа се напрегна.
— Какво имаш предвид?
Греъм продължаваше да я гледа. Внезапно всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото. Той те харесва, беше казал Ноъл. Едно момче веднага може да го разбере.
Тя рязко се обърна надясно, като едва не събори чашата си.
— Не е нужно да ми казваш каквото и да било — рече тя, опитвайки се да прозвучи безгрижно.
— Не, наистина трябва…
— Тази вечер ще се забавляваме — прекъсна го Ариа, пресягайки се към питието: внезапно алкохолът й се стори много добра идея. — Ще отпразнуваме победата ни.
— Но… — Греъм млъкна рязко и очите му се разшириха, когато впери поглед в нещо на гърдите й.
Тя погледна надолу и съжали, че не си е облякла нещо друго с по-малко деколте.
— Морето май е доста развълнувано тази вечер? — попита тя на висок глас, сочейки през перилата.
Но Греъм не клъвна на примамката. Той посочи с пръст медальона й.
— Откъде взе това нещо?
Ариа го докосна предпазливо.
— Приятелят ми ми го подари.
Ръката на Греъм се стрелна напред. Той сграбчи медальона и го дръпна към себе си. Верижката се притисна в тила на Ариа, принуждавайки я да се наведе напред. Устните му се намираха на няколко сантиметра от нейните. Ариа извика и изви глава настрани, за да не може да я целуне, след което се отдръпна толкова рязко назад, че едва не събори стола си.
Когато отново се изправи, Греъм продължаваше да я гледа втренчено, без да се извини за онова, което беше направил. Ариа грабна чантичката си, избягвайки погледа му.
— Трябва да вървя.
Греъм също се изправи.
— Ариа, почакай.
— Недей. — Главата й бе започнала да пулсира. Внезапно всичко започна да й се струва неприятно и опетнено. — Ще поговорим по-късно, става ли?
Тя се опита да се обърне, но Греъм я хвана за ръката. Тя отново извика. Когато го погледна, лицето му бе мрачно, почни гневно.
— Но аз трябва да ти кажа нещо — рече настоятелно той.
— Боли ме — произнесе Ариа с треперещ глас, и погледна към ноктите му, забити в ръката й. Сърцето й блъскаше като полудяло в гърдите.
Греъм отпусна хватката си и изведнъж я погледна ужасено. Тя бързо се отдалечи към спираловидната стълба и започна да слиза по нея толкова бързо, колкото й позволяваха обувките.
— Ариа! — извика Греъм след нея, но тя не спря. Едва когато слезе по стълбището, се осмели да погледне нагоре. Греъм стоеше на върха с озадачено изражение на лицето. Очите му бяха тъжни, ъглите на устните му бяха увиснали надолу.
Тя бързо се отдалечи, усещайки как в гърдите й се надига чувство за вина. Беше ли подвела Греъм? Беше ли той съкрушен? Как можаха нещата да се объркат толкова много?
Струваше й се, че асансьорът не се движи достатъчно бързо. Тя не спираше да натиска бутона за повикване, уплашена, че Греъм може да реши да я настигне, за да говорят. В този миг зад гърба й се разнесоха звуците на пиано. В чакалнята имаше малък роял и някой не спираше да натиска високите тонове. Мелодията приличаше на саундтрак на филма „Психо“.
Ариа се обърна с намерението да каже на човека, който свири, да престане, но на пейката не седеше никой. Тя огледа празната зала — дали изобщо беше чула нещо? Но във въздуха отекваха пискливите нотки на пианото. Някой наистина беше свирил на него. И Ариа веднага се досети кой.