Можеше всяка сутрин да се буди до Джордан. Можеха да пазаруват заедно из тайландските пазари, да пътуват до отдалечени и невероятни селища, да посещават други държави. Може би тя също щеше да преподава английски, както смяташе да постъпи Джордан.
В съзнанието й се появи намръщеното лице на майка й, след това на баща й. Последва Карълайн, после Бет и Джейк. Отиването в Тайланд означаваше да изостави семейството си. От тях тя бе искала единствено да я обичат, а те не можеха. Може би бе настъпил моментът да избяга от болката. Може би Джордан щеше да стане нейното семейство.
Тя доплува до края на коридора и се хвана за ръба на басейна. Хана седеше в един от шезлонгите и Емили й махна с ръка.
Хана изглеждаше пребледняла под тена си. Емили веднага се досети, че тя все още е притеснена от онова, което бе намерила — и което не бе успяла да намери — в компютъра на Наоми.
— Какво става? — попита Хана.
Емили прокара пръсти по повърхността на водата, неспособна да срещне погледа й.
— Какво е мнението ти за Тайланд?
Хана се намръщи.
— Чувала съм, че е много готино. Защо?
Емили прехапа устната си.
— Ако ти се удаде възможност да отидеш там и да оставиш всичко зад гърба си, ще го направиш ли?
— Разбира се — отвърна натъртено Хана.
Внезапно Емили почувства как умът й се прочиства и става ясен и безоблачен като небето. Тя се измъкна от басейна, прекоси бързо палубата и грабна хавлията си. Хана я последва.
— Чакай малко. За какво става въпрос? Да не отиваш в Тайланд?
— Не, разбира се — отвърна бързо Емили. Но гласът й я издаде.
Хана се намръщи.
— Емили. Какво планираш?
Емили я стрелна с поглед. Внезапно си спомни за нощувките в дома на Али, когато двете с Хана заспиваха последни.
— Хайде да разгледаме албумите със снимки на Али — беше предложила Хана веднъж и те бяха започнали да разгръщат страниците на старата книга под лунната светлина. — На тази снимка не изглежда чак толкова добре — беше казала Хана, сочейки една снимка на Али от четвърти клас или на Али без грим сутринта на Коледа. Макар Хана умишлено да избираше най-грозните снимки на Али, тя като че ли разбираше, че Емили разглежда албумите, за да види най-доброто от Али, затова от време на време посочваше по някоя, на която Алисън изглеждаше особено красива. — Тя има най-красивите очи, нали? — казваше тя. Или пък: — Тук прилича на модел. — Всичко това заради Емили.
При този спомен очите й се напълниха със сълзи. Приятелките й щяха да й липсват ужасно.
— Нищо не планирам — каза тя и избяга, преди Хана да успее да я спре.
От десния борд на кораба се виждаха доковете на Бермудите. Екскурзиантите вече бяха задръстили асансьорите в опитите си да слязат първи на брега. Дали Джордан беше сред тях? Щеше ли Емили да я открие навреме?
Асансьорите бяха твърде претъпкани, затова Емили изтича боса по стълбището към стаята си. Тя рязко отвори вратата и се огледа с надежда, но Джордан вече беше излязла. Тя трескаво дръпна хавлиения тюрбан от главата си, измъкна куфара си изпод леглото и бързо нахвърля нещата си вътре. После преметна чантата си на рамо и изскочи от стаята, присъединявайки се към потока от деца, които слизаха на брега.
Тя слезе по стъпалата и изскочи през вратата, която водеше към рампата. Подвижното мостче беше спуснато и тълпата ученици чакаше, за да слезе от кораба. Емили се изправи на пръсти и се огледа за тъмната коса на Джордан. Когато не я видя, тя усети как сърцето й се качва в гърлото.
— Джордан? — извика тя. — Джордан? — Ами ако я беше изпуснала? Щеше ли Джордан да тръгне без нея? — Джордан? — извика тя отново.
— Емили?
Емили рязко се обърна. И там, под табелата, показваща къде е изходът от кораба, стоеше Джордан, облечена с тениската, която Емили й беше заела, дънки, бейзболна шапка и слънчеви очила. Коленете на Емили омекнаха. Устните на Джордан се изкривиха в облекчена, възторжена усмивка. Емили се хвърли в прегръдките й.